Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
После през стаята минаваше нескончаем поток хора. От околните земи се стичаха вестоносци, а може би и съгледвачи. Игър слушаше безстрастно, докато му говореха или четяха документите. После идваха уелмите, но враждебността между тях и Мейгрейт беше толкова силна, че след няколко дни престанаха да се вясват, а Игър излизаше да разговаря с тях и само стражниците оставаха да стоят мълчаливо по местата си. Няколко пъти обаче уелмите нахълтваха неочаквано и Игър винаги заставаше между тях и нея, макар че тя беше винаги заключена зад решетките. Уелмите се вторачваха в Мейгрейт със смущаваща острота и тогава Игър видимо полагаше усилия да запази спокойствие.
Хладно трезвият й поглед не пропускаше тревогите и грижите му, откриваше чудатостите, които той прикриваше от останалите, а също и болките му. Учудваше се на себе си, че изпитва състрадание към него. Обикновено чувствата на другите хора си оставаха за нея затворена книга.
Често се замисляше за уелмите. Какво у нея ги притесняваше толкова? При първия разпит ги интересуваше само Огледалото и се стремяха да го върнат, но след несполучливото й бягство явно искаха да я опознаят. Коя беше тя? Откъде се бе взела?
Всекидневните срещи с Игър бележеха края на утрото. Двамата споделяха скромен обяд: безквасен хляб, салата от зелените листа на растения, които тя не можеше да определи, счукани ядки, накиснати в цедено мляко и подправени, а за пиене — ласий. Игър рядко хапваше месо. Не отделяше много време за обяда и щом прислугата отнесеше съдовете, влизаха неговите военачалници. Часове наред обсъждаха съобщенията на вестоносците и съгледвачите, разположението на армиите, промените на времето, състоянието на пътищата и мостовете или качеството на добитъка и посевите във всички околни области. Разстилаха големи стари карти от кожа и платно — носеха ги по двама души, толкова бяха тежки. Развиваха ги на пода в стаята и Игър пълзеше по тях като ученик, взираше се във всяка подробност, а военачалниците го следваха както патета майка си. Често викаха старшия картограф да попълни някой нов детайл или да промени отдавнашен.
Мейгрейт слушаше слисана и притеснена. Игър знаеше за съседните страни повече от управниците им и тя вече осъзнаваше защо той вдъхва такъв страх. Не със способността си да внушава ужас у околните, която му приписваше мълвата, макар че може би притежаваше и нея, а със студения си ум, с гения си на стратег и с вниманието си към всяка дреболия. Несъмнено и заради Огледалото — шпионина, който не познаваше умора.
Настъпваше и времето да се занимае със собствените си владения. Игър беседваше със своя сенешал и подчинените му пристави, понякога водеха при него участниците в някой спор. Той изслушваше жалбите им и вземаше решение. Но това се случваше рядко. Личеше си, че подвластните му земи са под добро управление, а неговите помощници знаят какво иска от тях и го изпълняват точно според волята му.
Донасяха вечерното ястие късно, дълго след здрач. И пак беше оскъдно. Понякога обаче Игър май се поддаваше на склонността да се засити по-изобилно. Тогава му поднасяха гозби от тесто, в което бяха запечени меса, смлени ядки или зърно, с най-различни уханни подправки, нерядко кисели или парещо люти. Имаше блюда със сушено или пушено месо, киснати в билкови отвари мръвки или пък залети с изтънчени, необичайни сосове. Имаше и туршии, солена риба и накрая пасти, поръсени с ароматна настройка от цитрусови цветове или розово масло и пълнени с плодове. Игър понякога я заприказваше или отново сядаше да чете или да пише. Често я подпитваше за Фейеламор, Каран и Огледалото, но след време се убеди, че няма да измъкне нищо повече, и се зае със самата нея.
След онази, първата нощ, тя отново намери сили да му се опълчва и въпреки това при всеки разговор се боеше, че пак неволно ще издаде нещо, затова го дебнеше бдително. За да го разсейва, му задаваше въпроси за самия него — за миналото му, за рода му, за опасенията и желанията му. Той се подсмихваше, защото схващаше уловките, но винаги й отговаряше.
— Игър, как стигна до тук? — попита Мейгрейт една вечер.
— Нима не си чула предостатъчно?
— Знам само историите, които други разказват за тебе.
— И какви са тези истории?
Опушено сивите му очи потъмняха.