Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Лиан страдаше от студа много по-тежко от Каран. Опасяваше се че ще загинат още тази нощ. Топлината на телата им не стигаше да изсуши дрехите. Налагаше се неуморно да разтриват пръстите на ръцете и краката си. По едно време не издържаха, направиха си подобие на пашкул от спалните чували и наметалата и се притиснаха един в друг като любовници. Все пак оцеляха и дочакаха утрото.
— Това няма да се повтори — изръмжа Каран, докато разчупваше леда по пашкула. — По-скоро ще се изправя срещу уелмите. Ако трябва, аз ще ги подгоня, както те мен.
Закръглените й бузи бяха толкова хлътнали, че личаха подскачащите мускулчета по челюстите. Кръвясалите й зелени очи се присвиваха в цепки; Лиан за пръв път виждаше в тях да бушува подобна ярост. Внезапно се уплаши и от нея, и за нея. Не проумяваше тези неочаквани страни от характера й.
През нощта бяха изкачили висок хребет и сега пред тях се откриваше дълга права широка долина, проснала се на няколко левги. През гъстите гори криволичеше замръзнала рекичка. Нямаше помен нито от човешки селища, нито от друг живот. И навсякъде наоколо стърчаха високи планини. Двамата се заспускаха към долината, за да се скрият от вятъра.
Петата нощ след развалините. Седяха един до друг в плитка пещера под ниско хълмче. Повече не бяха видели уелмите. През целия ден и вечерта се влачеха в дълбокия сняг между дърветата, за да стигнат до южния край на долината. От юг се събираха още облаци.
— Сигурна ли си, че знаеш накъде сме тръгнали? — за стотен път попита Лиан. — Изядохме почти половината храна.
Каран го изгледа. И на нея й беше ясно, че няма да се доберат до Банадор.
— И защо ни трябваше да идваме тук? — сприхаво продължи той.
— Избрах да тръгнем насам — ледено отвърна тя, — защото нямаше друг път. Не съм те молила да идваш. Мъкна те с мен, защото те съжалих.
Стана и се отдалечи в нощта. Лиан седеше, мръзнеше и се мръщеше. Приятелството им от последните дни се бе изпарило.
След два часа Каран се върна безшумно от друга посока. Завари Лиан задрямал, от огъня бе останала само малко жарава.
— Събуди се — подкани го тя весело и го погъделичка по бузата с нещо меко и мокро.
Той се опомни бавно и видя опашката на малка тлъста риба. Още четири бяха окачени на връв.
— Откъде ги взе?
— Седнах над един вир. Скорпионът в небето светеше толкова ярко, че видях сенки под леда. Строших го и те си кротуваха отдолу. Хванах ги с ръце.
Тя разпали огъня и почна да чисти рибата.
— Съжалявам, че се държах грубо с тебе. Безпокоях се, но сега знам къде сме. Отклонили сме се много далеч на запад. Трябва да вървим покрай хребета и да го прекосим по онази седловина, която видяхме днес.
— А ще имаме ли храна да стигнем до Банадор?
— Може би. Ако ни провърви с времето.
В утрото на шестия ден тръгнаха, щом се развидели. Пътеката излизаше от долината и следваше склоновете източно от нея. Ботушите им хрущяха по бурени и сухи треви, щръкнали от снега. Напредваха бавно два дни, после пътеката се заизвива нагоре.
През следващите три дни се катериха на юг. Околните върхове изглеждаха още по-високи и сякаш им внушаваха, че начинанието им става все по-трудно. Най-непреодолимите стръмнини бяха на юг и на запад и в техния завет северните каменисти склонове като че оставаха голи. Вече не бяха принудени да газят в мекия сняг и им олекна, но от разредения въздух всяка поредна крачка бе усилие, принуждаващо ги да вдишват с широко отворени усти. Дори опразнените наполовина раници бяха непосилна тежест.
Закъсваха и с водата — всичко наоколо беше замръзнало, а рядко намираха с какво да запалят огън. Натъпкваха сняг в манерките и ги носеха под дрехите си, за да го стопят. Жаждата ги изтезаваше непрекъснато, а също и студът, макар да се топлеха взаимно нощем. Имаше поне една утеха: Каран не сънуваше и уелмите не се мяркаха.
Лиан се влачеше тежко, налагаше се Каран да го изчаква начесто: изнервяше се, че има още много път. Храната им щеше да свърши много преди Банадор. Значи имаха една-единствена възможност, за която изобщо не й се мислеше…
На единадесетия ден Лиан се събуди омаломощен от неспокойно въртене цяла нощ. Болеше го главата и това мъчение само се влошаваше с всеки час. Два пъти повърна, дори в почивките се задъхваше като куче под жарко пустинно слънце.
Животинските пътеки се сливаха и разделяха неразличимо. Каран се затрудняваше и неведнъж стигаха до върха на каменист хълм само за да надникнат в непроходима плетеница от клисури. Връщаха се. На всяка крачка под ботушите им скърцаха и се пропукваха шистени плочи, блещукащи като сребро. Пътеките се изкачваха на зигзаг и не знаеха какво ще заварят на билото.