Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Вартила сподави вика си до пискливо скимтене, подскочи на един крак, докопа една тежка линия от масата и цапардоса Мейгрейт по слепоочието. Ударът беше неимоверно болезнен. Мейгрейт падна на колене, причерня й. Металният ръб сцепи кожата й и в косата й лъсна кръв.
Вартила пак замахна с линията.
— Ставай! — заповяда задъхано. — Влизай тука и повече нито звук.
Мейгрейт беше съвсем безпомощна. Опипа слепоочието си и бавно вдигна ръка пред очите си, вторачена в ярката кръв. Склони глава смирено, хвана се за ръба на масата и се изправи. Олюля се, направи крачка към вратата и наглед случайно се блъсна в една поставка с висока порцеланова ваза. Вартила скочи, не успя да хване вазата и тя се счупи на пода. Мейгрейт размаха ръце, други съдове се разхвърчаха и почнаха да се пръскат с приятен за ушите й трясък. След миг Вартила я събори, стисна я за гърлото и забълва въпроси с леден бяс:
— Имаш минута, после ще те удуша. Коя си ти? Откъде дойде? Какво…
Вратата отлетя към стената. Хлътналите сиви очи на Игър мигновено прецениха гледката. Той заговори на Вартила измамно меко, без изобщо да заеква.
— Какво си намислила да правиш с моята пленница? Не съм ти заповядвал да я докосваш дори.
Вартила не се смути — пролича, че този сблъсък й допада и че го очаква отдавна. Гласът й прозвуча студено и нагло.
— Вие допуснахте да вземат Огледалото, господарю. Наш дълг е да го върнем. Предупредяхме ви за тази тук, но вие подхванахте с нея игрички, които замъгляват разума ви.
Игър се изуми.
— Какво?! — загърмя гласът му. — Презрените уелми се бунтуват? Безполезните уелми обвиняват мен за някакъв провал? Е, къде е Огледалото? Една дребна твар, едва съзряла до своята женственост — необучена, неподготвена, с дарба, незаслужаваща и да се говори за нея — опозори великите уелми. Откажете се от призванието си. Негодни сте дори да носите помия на свинете.
Вартила стоеше невъзмутимо срещу него, но очите й издаваха гнева и унижението й.
— Ние сме уелми и служим! Но господарят също има дълг към слугите си, а вие не го изпълнихте. Правите мили очи на тази слук. Трябваше да я сломите веднага. Ние щяхме да го направим, ако вие не можете. Криехте Огледалото от нас и го изгубихте. Не ни давате сведения, които са важни за издирването. Вие сте недостойният!
За момент на Мейгрейт й се стори, че Игър не владее положението. Изглеждаше, че не знае как да постъпи. Тя гледаше ту него, ту Вартила; обзе я смъртен страх.
— На вас е писано да служите, не да се репчите. И… ще… служите — процеди Игър през зъби.
Още цяла дълга минута стояха така, после Вартила направи нисък поклон и оголи в усмивка острите си зъби.
Игър като че се отпусна.
— Тя е моя. Върни я в покоите ми — нареди той и излезе.
Вартила поведе Мейгрейт по коридорите, стиснала безмилостно едната й ръка.
— Твоят господар е недоволен от теб — прегракнало каза Мейгрейт, докато се качваха по стълбата.
— Той не знае какъв трябва да е господарят — презрително отвърна Вартила.
— Но вие му служите.
— Само докато си намерим по-добър.
След опита на Мейгрейт да избяга, Игър заповяда да й направят специална клетка — отделиха един ъгъл на работната му стая с решетки от пода до тавана. Тя не проумяваше защо не я бе хвърлил в някоя килия на тъмниците под Физ Горго. Може би заради загадката, която намираше в нея и която май още го стряскаше всеки път, щом я погледнеше. Каквато и да бе причината, тя по неволя го наблюдаваше цял ден иззад решетките. А той на свой ред се взираше в нея. Само едно кътче бе закрито със завеса, за да се уединява тя при нужда.
Дните се трупаха в седмици. Всекидневието на Игър беше почти неизменно. Всяка сутрин той се появяваше преди зазоряване, веднага сядаше до една масичка в ъгъла между два библиотечни шкафа и четеше около час. По изгрев идваше слугиня с две кошници — закуска за Игър и за Мейгрейт. Възрастната жена се боеше от нея и не я поглеждаше, а оставяше кошницата пред килията — внасяше я Игър, когато отклонеше вниманието си от работата. Отначало просто отваряше вратата, подаваше кошницата на Мейгрейт и затваряше. С изнизването на дните обаче като че ли взе да търси компанията й — или това просто беше поредната брънка в кроежите му. Внасяше кошницата предпазливо, не я изпускаше от очи, докато не излезе и не заключи, после сядаше на леглото и я гледаше как се храни. Отначало Мейгрейт се гневеше от това, но накрая свикна и дори въпреки недоверието си към него започна да очаква тези моменти. Приключеха ли със закуската, той отделяше още около час да преглежда картите и книжата по голямата маса и да попълва някакъв дневник.