Тайните на елита
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайните на елита». Краткое содержание книги:
— Чичо Слава, няма да дочакаш комплименти — например как да си стар, щом си като краставичка… На началника на МУР не му отива да кокетира, нали така?
— Момченце, започваш да ме ядосваш. След половин час да си тук като щик.
— Да се кача ли?
— Няма нужда. Ще почакаш в колата.
— Тъй вярно, след половин час. Тъй вярно, в колата! Винаги готов!
— Ей че досадник.
Денис отиде на „Петровка“, паркира и започна да наблюдава излизащите. Явно в криминална милиция климатиците не работеха — стражите на реда излизаха вяли, отпуснати, в очите им се четеше мечта за прохладен душ. На стъпалата рижа мадама на средна възраст, облечена въпреки жегата с поло и тъмни дънки с маратонки, говореше през зъби нещо на младеж с кръгли очилца. Сблъскаха се на вратата: тя излизаше от сградата, момчето пък, стиснало дебела папка под мишница, бързаше с всички сили да влезе вътре. Строгата дама завърши речта си и тръгна обратно, момчето виновно заситни след нея. Изглежда, е носел информация за нея, но твърде много е закъснял. Тя вече се отчаяла, канела се е да си тръгне, а той, хубавецът, пристига…
Грязнов старши се сблъска с двойката на вратата, кимна, пропусна жената пред себе си и сдържайки крачка (не е удобно един началник на МУР да скача пред подчинените си!), тръгна към колата на своя племенник.
— Каква е тази девица, която не се страхува от жегата? Онази, дето току-що й направи път на вратата? — поинтересува се Денис, докато стискаше ръката на чичо си.
— А, тази ли… — Грязнов старши назова известна в милиционерските среди фамилия. — Свещената крава на генерал… — Той назова още по-известна фамилия. — Уж разкрива при него практически всички престъпления, които се разследват в управлението. Технологията е следната: трепят се момчетата, събират информацията: всичко, което е възможно по делото. Дават й го в човката. И когато всичко е ясно и няма повече за разгадаване, нашата красавица отваря устата си и озвучава изводите, които най-последният кретен оперативник отдавна сам е направил.
— Чичо Слава, това е свинство. Но нали ти…
— Искаш да кажеш, че аз съм главният? И какво? Първо, над мен има началник на главното управление, а, второ, този отдел в МУР е един от най-добрите по разкриваемост, аз, главният, не мога да се нарадвам. Генералът е странен човек, както се казва — с редки душевни качества. Нека си играят игричките.
— А тя защо се е облякла като за Северния полюс? Разбирам да е принципна и да ходи с униформа — тогава да. Но ако не е с униформа, поне да ходи със сарафан — повече ще й пасва за такова време.
— А тя студува. Видите ли, мръзне. Достатъчно, темата е изчерпана.
Изведнъж Грязнов старши сбърчи нос.
— Я ми кажи ти, Денис, кой ти позволи да използваш вълшебната напитка, наречена „бира“, за такива глупости като поливане на дрехите?
— Чичо, най-напред няма да ме смутиш, второ, няма да ме объркаш. Може с празното си любопитство към съдбите на служителите от главното управление да съм те откъснал от темата, но сега целият съм слух…
— По-добре млъквай, че половин час ще съставяш витиеватата си фраза, няма да ни остане време да си поговорим.
— Доколкото разбирам, Муха и Ратников са мъртви?
— Повече от мъртви.
— Как така „повече“?
— „Повече от“ е образно казано. Което ти, младежо, не си способен да оцениш. Така че продължавам сухо и приземено. Завчера арестувахме един дядо. Един весел, палав. Събираше около себе си хората и ги забавляваше с вицове и смешки направо пред вратата на „Петровка“ №38. На това отгоре няколко дни поред, но на никого не му идва наум да го претърси: мислим, че е шегаджия или откачен, или и двете заедно. Доблестните защитници на реда в лицето на служителите от Московска криминална милиция дори не можеха да си представят такава наглост…
— А, къде ти!
— Мълчи, хлапе. Но ето че идва по работа млад оперативен работник от Северния окръг… по дяволите, забравих му фамилията… Няма значение. Момчето — боец, пари му под краката, ентусиазмът кипи в него като Змей Горянин…
— Чичо Слава, ти си бил поет.
— А ти, племеннико Денис, приземена особа. И тъй, нашето момче забелязало дядката. А онзи, трябва да кажем, беше много колоритен: дребосъчест, като гъбка, с гърбица, побелели кичури до пояса, много голяма шапка, една зелена, с увиснала периферия… Чудо старче! Обаче не е бездомник, както можеш да си помислиш. Тоест не вони. Чисто старчето. Върти се по тротоара и си пее песничка, сигурно собствено творчество. Вече не помня думите, но същността е следната: има всякаква стока, идвайте и вземайте, само не се престаравайте, заради здравето си значи ви моля, защото ще опнете чепки… Абе едни прозрачни намеци, и идиот ще разбере. Лепеше се за минувачите, дърпаше ги за дрехите, тичаше след тях, размахваше си торбичката.