Тайните на елита
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайните на елита». Краткое содержание книги:
Ако не се вземе предвид разликата в маниера, с който излагаха мислите си, Муха и Ратников си признаваха съвсем еднакво — с едни й същи думи. Разбира се, те са приятели от „пясъчника“ и логиката им може да е много сходна, като на близки хора, но не чак до такава степен!
Дудинцев наблюдаваше с интерес как Денис държи замислено над отворената си уста обърнатата бутилка. В нея нямаше бира, само по стените бавно се стичаха останки от пяна. Денис като че ли не забелязваше това, а все чакаше и чакаше кога най-сетне прохладната напитка ще стигне до устата му. Най-сетне Дудинцев се смили над бедния човек и бръкна в хладилника.
— Аха, благодаря — механично промърмори Денис, когато Дудинцев внимателно измъкна от ръката му празната бутилка и я замени с пълна, ледена и запотена. Жадното ченге опразни също така механично в устата си новата бутилка, но свикнал допреди малко да изцежда капки от празното шише, гаврътна бирата доста рязко и скъпоценното питие потече като река по брадичката на Грязнов, по врата, ризата и най-накрая по панталона му.
— Ох, че хубаво, ох, че прохладно! — почти зарева Грязнов, откъсвайки се от размишленията. — Тази година юни е прекалено горещ. Колко хубаво, че имаш тук хладилник.
— Имам хладилник, но виж, нямам пералня в кабинета — у нас някак си не е прието. Нямам и чифт бельо за подмяна. Така че ще се наложи цял ден да ухаеш.
— Няма значение, ще бъда ароматен. Ще лепна, ще съм вкусен… Осите ще се лепят по мен на рояци — разбира се, женските оси…
— Да не би осите да обичат бира?
— Не знам… Със сигурност обичат портвайна… Веднъж миналото лято силно намалих популацията на осите на планетата: забравих на балкона половин чаша портвайн. Отивам на сутринта, гледам — чашата пълна догоре с мустакати удавници.
— Голям си садист.
— Аха. После се засрамих от себе си. — Денис пак се залови да прелиства протоколите.
По единодушното признание на сладката двойка Валерий Павлович се появявал всеки ден в офиса, но оставал не повече от половин час. Около единайсет часа момчетата му се отчитали за извършената работа. Той приемал работата безстрастно: не давал нито оценки, нито съвети. Щом приемел работата, босът включвал третия компютър в кантората своя личен, Муха и Ратников нямали достъп до него (трудно е за вярване, хакери ли са, или не са?). Компютърът му бил оборудван с всички техни открития, така че лично можел да следи каквото си иска и когато си иска, без да уведомява подчинените си. Те стигнали също до извода, че като човек Валерий Павлович е достатъчно безпринципен и заради пари няма да се посвени от нищо.
— Така, за парите — поинтересува се Денис. — Младежът щедро ли е делял със сътрудниците си?
И тогава сам си отговори, прелиствайки страницата на протокола:
— Аха… Изобщо не е делял с тях. Вземал цялата печалба за себе си нашичкият. А момчетата са били на заплата при него. Е, трябва да се предполага, че все пак заплатата ще е била по-голяма, отколкото в „пощенската кутия“. Колко е непристъпен само нашият фигурант!
— Фигурантът наистина е непристъпен, по-точно бих казал някак виртуален. Проверихме го и открихме, че паспортът на името на Валерий Павлович Кулаков е откраднат от истинския Валерий Павлович Кулаков преди три години и човекът е подал заявление за кражбата в милицията. А сега ще ти направя подарък. Номерът на онзи мобилен телефон, който ти размахваше пред „бръмбарите“, е регистриран със същия откраднат паспорт.
— Хубав подарък — промърмори Денис. — И какво, никъде ли не се е издънил този Валерий Павлович? Нито веднъж не се е издал? Железен ли е? Нито веднъж ли не се е напил, не се е разчувствал пред момчетата? Спец, а?
— Ще прочетеш ли до края, нетърпеливко?
— Тоест все пак се е издал! Аха, аха, вече чета…
„Преди две или три седмици, не помня точно — споделя това обстоятелство Ратников, — Валерий Павлович се появи в офиса и малко не беше на себе си.“
„Нашият Валерий Павлович пристигна пиян като гъз“ — изразява се Муха къде по-ясно.
Състоянието му е необичайно, както е необичайно и времето за посещение: наближава нощта, момчетата се готвят да изключват компютрите и да се прибират по домовете си. Валерий Павлович е разчувстван, нарича Ратников и Муха „синчетата ми“, макар че какви синове са му те — едва ли може да му се дадат повече от трийсет и пет години.