Артър & Джордж [bg]

Благородните намерения обаче са едно, а всекидневната реалност — съвсем друго. Въпреки семейното одобрение Артър и Джийн често изпадат в униние; отгоре на всичко Джийн започва да страда от мигрена. Всеки от двамата се чувства виновен, че е тласнал другия в безизходица. Също като добродетелта, честта сама по себе си е награда; ала понякога това не стига. Колкото по-силни възторзи поражда, толкова по-силно е и отчаянието. Артър се лекува със събраните съчинения на Рьонан. Упорито четене, много голф и крикет — това би трябвало да го укрепи телом и духом.

Но тия мерки помагат само донякъде. Можеш да разгромиш противниците на крикет; можеш да вземеш стик за голф и с ярост да пратиш топката колкото се може по-надалече. Не можеш обаче вечно да държиш мислите на разстояние; все същите мисли и същите отвратителни парадокси. Енергичен мъж, обречен на бездействие; влюбени, на които е забранено да се обичат; смърт, от която се боиш и се срамуваш да я пожелаеш.

През този сезон на Артър му върви в крикета; със синовна гордост докладва на майка си за спечелените победи. Тя от своя страна продължава да му помага с мнението си: за аферата „Драйфус“, за онези грубияни и лицемери във Ватикана, за недопустимото отношение към Франция на онзи гнусен парцал „Дейли Мейл“. Един ден Артър играе за Мерилебънския клуб на игрище „Лорде“. Поканва Джийн да го гледа и когато излиза на терена, знае точно на кое място в сектор „А“ ще е седнала. Това е един от онези дни, когато противниците нямат тайни от него; бухалката му е непреодолима и той почти не усеща удара, когато отбива топката далече в игрището. Веднъж-дваж я запраща право в публиката и дори има време да провери предварително дали няма да падне като снаряд нейде близо до Джийн. Сражава се в името на своята прекрасна дама; ако можеше, би помолил за разрешение да го изпише върху каскета си.

През почивката отива да я види. Не са нужни хвалебствени думи — вижда гордостта в очите й. След толкова седене на пейката тя иска да се поразтъпче. Обикалят терена зад трибуните; горещият въздух лъха на бира. Сред ленивата безлика тълпа двамата се чувстват далеч по-уединени, отколкото дори и под най-дружелюбния поглед на масата за вечеря. Разговарят, сякаш току-що са се запознали. Артър казва колко би искал да носи на шапката си неин символ. Тя пъхва ръка под неговата и двамата мълчаливо продължават напред, обзети от щастие.

— Я виж ти, ето ги Уили и Кони.

Наистина са те; идват насреща, също хванати под ръка. Сигурно са оставили малкия Оскар с бавачката в Кензингтън. Сега Артър се чувства още по-горд от подвизите с бухалката. Сетне осъзнава нещо. Уили и Кони не забавят крачка; Кони се е загледала настрани, сякаш гърбът на трибуните изведнъж е станал безкрайно интересен. Уили поне не се преструва, че двамата не съществуват, но когато се разминават, той неодобрително вдига вежда към зет си, Джийн и преплетените им ръце.