Жив или мъртъв [bg]

— Как е Англия? — запита посрещачът, когато потеглиха.

— Цивилизована. И много интересна — отговори Чавес, но осъзна, че официалният посрещан е младши служител, който няма никаква представа за работата им там. И сигурно така е по-добре. Не приличаше на бивш военен, но тези работи невинаги си личат.

— Гледахте ли ръгби? — запита ги мъжът.

— Не много. Трябва да си луд, за да го играеш без подплънки — отвърна Кларк. — Но там са малко особени.

— Сигурно са по-яки от нас.

Пътят до Вашингтон премина спокойно поради факта, че изпревариха вечерния трафик, а и не отиваха в самия град. Времевата разлика се отрази зле дори на опитни пътници като тях и когато стигнаха хотела, присъствието на пиколото им хареса много. За не повече от пет минути успяха да се настанят в съседни апартаменти на последния етаж и синът на Динг вече мечтаеше за голямото легло, в което щеше да спи сам. Патси гледаше по същия начин ваната — по-малка от чудовищните вани във Великобритания, но имаше място да седне човек, както и безкрайно количество топла вода. Динг си избра един стол, взе дистанционното и се настани, за да се запознае отново с американската телевизия.

Зад съседната врата Джон Кларк остави разопаковането на Санди и прерови минибара за миниатюрна бутилка „Джак Даниелс Олд № 7“. Англичаните не разбираха от бърбън или от питието братовчед от Тенеси и първата чашка, дори без лед, му достави рядко удоволствие.

— Какво ще правите утре? — запита Санди.

— Имаме среща на седмия етаж.

— С кого?

— Не казаха. Вероятно с някой заместник помощник-директор по операциите. Не следя йерархията в Ленгли. Който и да е, ще ми каже за страхотния пенсионен план, който са ми подготвили. Санди, май е време да тегля чертата.

Не можеше да добави, че изобщо не беше мислил, че ще живее толкова дълго. Значи още имаше късмет, така ли? Забележително. Ще трябва да си купи компютър и да се заеме сериозно с автобиографията си. Но сега го чакаше следното: изправяне, протягане, вземане на сакото и окачването му в гардероба, преди Санди да му се скара, че отново става разхвърлян. На ревера му имаше небесносиня лента и пет бели звезди, които указваха медал на честта. Джак Райън му го уреди, след като беше прегледал досието му от Военноморските сили и един дълъг документ, написан от вицеадмирал Дъч Максуел, Бог да го прости. Кларк отсъстваше, когато Максуел почина на 83-годишна възраст; намираше се в Иран, за да провери дали цялата верига от агенти е прибрана от иранските сили за сигурност. Процесът беше започнал, но Джон успя да измъкне живи от страната петима през Обединените арабски емирства заедно със семействата им. Сони Максуел още летеше като капитан на самолет в авиокомпанията „Делта“ и имаше четири деца. Медала му дадоха, че го измъкна от Северен Виетнам. Сега това звучеше като събитие от последния ледников период. Но пък Джон имаше синята лента и това доказателство струваше много повече от ритник в топките. Някъде се намираха опаковани и куртката и черните обувки на старши помощник-боцман, заедно със значката на тюлен от ВМС. В повечето клубове на Военноморските сили нямаше да му позволят да си купува сам бирата, но пък днес старшините изглеждаха толкова млади, проклети да са. А едно време му се струваха стари като Ной.