Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
— Защо мислиш, че не съм я обичал?!
— Да оставим това, Робинзон. Не си обичал ти никога никого освен самия себе си.
Усетих, че иска да ме ядоса. Но не се оставих.
— И ако е така? — попитах дръзко. — Повечето от хората и без това само се преструват!
Махна с ръка и протегна чашата си да му налея. След това, сърбайки, рече злорадо:
— Това, че нямаш фантазия, си е твой проблем, Робинзон.
Почувствувах, че сега го хванах.
— Ти ли го казваш?! — извиках. — Тъкмо ти?! Та ако нямах фантазия, сега и ти не би седял тук! Къде си ти? Никъде! Къде си ти с твоята мъдрост, с надменността ти, със силата ти? Ти си само шепа прах, докато аз още съществувам! Жив съм! И виждаш ли, отново създадох и тебе! Аз те създадох, Давид, чуваш ли?! Аз те създадох!
— Защо, Робинзон?
Толкова подличко кротко попита, че ми се прииска да го ударя през лицето. Но беше невъзможно. Седнах на леглото си и се замислих, за да дам свестен отговор. Трябва да му се признае, че чакаше търпеливо.
— Мисля, че защото имам нужда от теб — отговорих след много време.
— Би било ласкаещо, ако беше вярно — каза. — Но за съжаление не е вярно. Животът — в определени граници — е поредица от недоразумения. Кучето с пълно право вярва, че задачата на човечеството е да го храни.
— Слаба утеха, Давид, когато вече няма човечество, а е останало само кучето. И е принудено само да си търси храна.
— Толкова ли си сигурен, че няма човечество? — попита той и аз бях поразен. Та това вече е свършен факт!
Дори му го казах, но той се ядоса.
— Очертал си кръг около себе си и оттам лаеш по Луната! — изкрещя. — Ако имаше въображение, ако имаше истинско въображение, щеше да изскочиш от този проклет кръг!
— Нямам никакви сили, Давид, това е истината. Вече само вегетирам. Създадох си един изход насън. Но се оказа, че е страната на мравките и термитите. Оказа се, че по-лошо от това, хората да не си разбират мислите, е само ако ги разбират тогава, когато не трябва.
— Дори и сънищата ти са характерни само за теб, Робинзон.
— Да, да, Давид. Само че знаеш ли, има една беда. Възможно е и да не е било сън.
— Радвай се. Поне за него не трябва да правиш отчет.
— Де да беше толкова просто, Давид. Но съгласи се, че това беше май последната ми възможност. Сега вече окончателно останах сам. А самотата убива. Гледай на мен, Давид, сякаш и аз, въпреки всичките ми възможни усилия, съм загинал заедно с вас. Вас ви уби случайността, мен — увереността. Увереността на самотата. Човек трудно понася другите, но липсата им е непоносима. Самотата ме уби, Давид, въпреки че нямам въображение да я измеря.
Не отговори веднага. Полюшваше се на стола, сякаш ситуацията го развличаше. След това реши, че ще ми прости, и се изправи.
— Ще ти кажа нещо, Робинзон, което е убягнало от почитаемото ти внимание, въпреки че е много съществено. Търпеливо изслушах мъдруванията ти. От погрешни предпоставки стигаш до погрешни изводи, мойто момче. Говориш за самота, въпреки че ти просто си сам. Отбележи си, че самота е възможна само в общество, между хора. И само там може да се загине от нея. А който е просто сам, той се бори за живота си. Бори се със зъби и нокти, за да може да попадне обратно между хората. Е, бог да ти е на помощ, момчето ми.
И излезе през вратата, през която изобщо не беше влизал.
17
През нощта действително валя сняг. Не много, но на сутринта бе покрил всичко равномерно с бял чаршаф. Въпреки че виждах само моя малък свят, зарадвах се на снега. Той доброжелателно бе покрил прашните, мръсни следи на разрухата. Внезапно бе възвърнал загубената невинност на света. Всичко бе станало бяло, чисто и стерилно като в операционна. Разбира се, само временно и привидно, както когато смитат праха под килима, но нищо. Тъкмо навреме. Имах нужда от този студен блясък, за да мога да мисля.
След гимнастика и бягане си взех душ, закусих, после си наметнах един балтон и преминах в централната сграда. Първо отидох в библиотеката, защото имах само най-общи понятия по теория на вероятностите. Много ново обаче не намерих. Сборниците и ръководствата не ме интересуваха. Повече ме занимаваше мисълта, дали ще мога да се оправям с електронноизчислителната машина?
Естествено, имах представа от нея, вече бях решил няколко задачи. Като признат математик практик, най-често на мен поверяваха задачите от статистически характер. Обичах да работя с машината, защото това беше хладнокръвна, трезва и системна работа. Програмирането обаче не го правех аз. Построявах хода на решаването на задачата, изваждах факторите, останалото беше работа на асистента програмист. Аз само го наблюдавах как чука с пъргавите си пръсти урока по лентата. Въпросът беше: какво съм видял при тези наблюдения, с други думи, колко бих могъл сега да си припомня?