Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Аз, Робинзон, инженер-физик, в личното досие на когото стои „извънредно надежден математик, но неспособен за проектантска работа“, защото, така да се каже, няма никакво въображение.
— Театър, кино имате ли си?
— Някога е имало.
— Любов?
— Животът не може да замре.
— Играете ли?
— Основните положения на дейността трябва да се упражняват.
— За какво използувате книгите си?
— За което вие азбуката на слепите.
— Цветя отглеждате ли?
— Билките са полезни и днес.
— Какво става с умрелите ви?
— Престават да живеят.
— А телата?
— Следват законите на хигиената.
— Земя? Огън?
— Имаме отлични химикали.
— Имена имате ли?
— Естествено. Иначе как бихме се различавали един от друг?
— Името на родителите ли носите?
— Името на родителя има значение само дотогава, докато има и наследство.
— Има по-важно и от родителя ли?
— Моментът, в който сме се родили. Това е ориентирът.
— Времето е само една цифра. Значи нямате имена, а само номера.
— Това предотвратява заблужденията.
— Как се наричате един друг?
— Според деня от седмицата, в който сме се родили.
— Вас как ви наричат?
Обърна се към мен, погледна ме и най-спокойно отговори:
— Мен ме наричат Петкан, Робинзон.
16
Бавно, постепенно идвах на себе си. Първата ми мисъл, щом съзнанието ми се възвърна, бе, че пак съм се спасил. Това беше най-голямата опасност, която преживях, откакто бях останал сам. Дълго, подло се е приближавала към мен, но не тайно: от седмици насам знаех, че не съм здрав и че ще се разболея тежко. Не мога да се упрекна, направих това, което можех, с последните си сили, за да се защитя или поне да я отложа, докато е възможно. Да я избягна беше невъзможно. И не защото ми липсваха лекар, болница, сестра и нужните лекарства… Причината за беззащитността ми се криеше в състоянието ми: в моята самота и във впечатлението, което я причиняваше.
Какво ми беше — и аз самият не знаех точно. Можеше да бъде както проста настинка, така и тежко нервно разстройство. Носел съм болестта в себе си, а времето я е подхранвало, докато вече не се е побирала в мен. Избухнала е и ме е туширала.
Обратът сигурно е било посещението у Алберт; ако не за друго, то поне защото тогава съм се простудил. А и дневникът…
Не искам отново да си спомням. По време на филма вече имах висока температура. Чувствувах го по ударите на пулса си, по пламтенето на лицето си и по безполезността на взетите успокоителни. Въпреки това не исках да легна на легло. Тресеше ме: ако легна, ще умра.
Останах жив. Лежа, тялото ми е прохладно, мозъкът — бистър. Нямам температура. Слаб съм, но не безсилен. Спомням си, че не лежах постоянно. От време на време ставах, ядях, правех си чай, мисля, че се и измих няколко пъти. Люшках се на границата между съзнанието и безсъзнанието, кога насам, кога натам.
Какво ме беше спасило? Силният, сравнително млад организъм? Случайността? Топлината, сигурността на убежището ми? Сигурно нито едното, нито другото; или всички заедно. Жизнената сила има неизчерпаеми резерви.
Приятно е спокойствието, което ме изпълва. Това е разсъдливостта на оправящите се от болестта, на онези, които все още пазят в нервите си ужаса от смъртта, но вече ликуват, лежейки неподвижни, със съзнанието за победата. Сигурни са, че вече е само въпрос на време, когато ще могат да скочат и да берат цветя заедно с останалите хора.
Засега оставам жив, няма съмнение. Ала това, че сложих отпред „засега“, е признак на разсъдливостта ми — и на оздравяването ми. Като доказателство, че колкото и тежка да е била преживяната криза, тя не е единствената и не е била последната.
Оцелях, вярно. А по-нататък?!
Добре де, да поразмислим. Да сварим един силен чай, върху сухара да намажем малко конфитюр, време имаме, след това нека седнем в един удобен фотьойл с облегалка за главата, който с мъдра предвидливост бяхме прибрали при една от разходките, подозирайки, че все още ще имаме нужда от него не само заради комфорта. Леглото глези, лекува и разпуска; наркотик, който може да е прекрасен и съдбоносен. Който може да седи, той и ще тича. Да сложим на грамофона Моцарт. Той още не познава картите на романтиците, нито истинските, нито фалшивите. При него вървят ритмите на „данс макабр“ и менуета. А менуетът е толкова приятен. Дори и тогава, когато е може би последният.
Е, та всъщност как беше? Време е да погледнем нещата в очите. Не може вечно да се заобикалят.
Започна се след филма. Сигурно температурата ми е била много висока. И все пак бях ги видял съвсем ясно. Почукаха на онази врата. А когато се върнах, револверът още се въргаляше на пода, където го бях изтървал. Точно си спомням всичко, до най-дребните подробности. Във връзка с цялата история не е останал нито един въпрос, с изключение на един: Напускал ли съм аз тази стая въобще?