Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Случайна злополука. И с нас не изглеждаше по-различно.
Облякох се и излязох навън. Беше прохладно, небето беше покрито с гъсто покривало от облаци. Възможно ли е да завали и сняг?
Върнах се и навлякох и един пуловер. След това седнах в колата си и потеглих към града. В началото мислех да карам чак до площада, където бе кацнал корабът, но после размислих. Излишната предпазливост е за предпочитане пред излишния риск. Спрях две улици по-напред. Дръпнах ръчната спирачка, но оставих двигателя да работи.
Около мен беше тихо. Градът се рушеше безмълвно, но с това вече бях привикнал.
Бавно, притиснат към стената, аз се придвижвах напред. Прииска ми се да мога да виждам през камъните, но напразно. Трябваше да отида дотам.
Излязох на площада.
Вдъхнах дълбоко от лошия въздух.
Площадът беше празен.
Стоях изтръпнал, после бавно тръгнах напред, към центъра на площада. Там, където стоеше. Където трябваше да е стоял. Където си представях, че е стоял. Кое беше вярно?
Никакви следи по бетона.
Мръзнех на средата на широкия площад. Какво търся тук още? Нищо. Излекувах се, което включва и това, че кошмарите ми се разсеяха. Можах да се сбогувам с тях без болка.
Защо съм тъжен все пак? Едно приключение по-малко. Също и един малшанс: щом не съществуват, толкова по-добре за тях.
Обърнах се и бавно си тръгнах от площада. Нещо обаче все пак ме задържаше. Не ми позволяваше да си тръгна съвсем. Обиколих площада и без да искам, надничах във всяка улица: ами ако са там? Най-после се изсмях. Държах се много глупаво. Обърнах се и тръгнах към колата.
Седнах в нея. Работещият двигател бе затоплил купето и ми стана приятно. Отпуснах ръчната спирачка и тогава се сетих нещо.
Когато Петкан ме развеждаше из кораба — или съм сънувал, че ме е развеждал — и ми показваше уредите, ми обърна внимание върху един особен автомат. Беше нещо като часовниците на нощните пазачи, само че, естествено, изпълнен в сложна електроника. Но принципът им на действие съвпадаше. Нощните пазачи от време на време трябва да навиват контролния часовник, с което доказват, че не са заспали, а са направили обиколките си. Автоматът на космическия кораб също така трябваше „да бъде навиван“, с други думи, да се подава сигнал, че програмата протича нормално. Щом автоматът не е получил необходимия импулс, след известно време е включил електронното управление на космическия кораб, което е издигнало съоръжението, извело го е на орбита и го е върнало на планетата-майка. Тази система криеше в себе си опасността, или ако така ви харесва — грешката, че ако един или друг от космонавтите вследствие на злополука или друга пречка заседне, ще остане, но тази загуба е пренебрежимо малка в сравнение със загубата на цялото съоръжение. На индивида, пък бил и той толкова висококвалифициран, не се придаваше значение. И само в интерес на резултатността се подсигуряваха дотолкова, че да не напускат и тримата едновременно кораба.
Сега и тримата останаха в него. Корабът — поради липса на импулс — се е вдигнал и е тръгнал заедно с тримата мъртви. Къде? Не зная. При кого? И това не зная. Те ще узнаят много повече за нас, нали уредите са регистрирали всичко. Там горе тримата мъртви ще им разкажат всичко. Задачата е изпълнена.
При положение че са съществували. Ако не е било само кошмар. А на мен не ми остана никакво доказателство за тях.
И сега вече никога няма да узная.
Включих на скорост и потеглих към комплекса.
Доста бях премръзнал, а нова хрема не ми трябваше, радвах се, че съм се оправил и от тази. Реших да си приготвя един силен грог.
От решението ми не можа да ме отклони дори и това, че в любимия си фотьойл намерих Давид. Внимателно приготвих напитката и я запалих. Пред синкавия пламък на алкохола наблюдавах шефа си, който търпеливо ме изчака да свърша. Принуден бях да му сипя и на него една чаша. Прие я.
— Какво става пак, Робинзон? — попита той и отвратително сръбна от питието. Почувствувах сили да му говоря на ти.
— Отмъкна любовницата ми — казах аз и бях принуден също да сърбам, защото врялата течност пареше устните ми.
— Не съм — отвърна. — Не съм ти я отмъквал. Но можех да го направя.
— Направил си го.
— Би било излишно. Притежаването вече не означава нищо за мен. Радост има само в завоюването.
— И с това също искаше да докажеш, че ти си по-силният.
Кимна.
— Ако не можех да го докажа, нямаше да бъда аз!
— Защо ми я отне?
— Съжалявам, Робинзон. Но трябва да ти кажа, това, че беше твоята, е само странично обстоятелство. За мен беше важна тя.
— За мен също.
— Ами! Робинзон!
— Така е.
— Не съвсем. Та ти дори не я обичаше. Беше ти само любовница.