Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Все още функционираше, дори и в безсъзнание…
Не ми оставаше друго, прегърнах го отзад и преди да беше дошъл на себе си, го помъкнах към вратата, разделяща едно от друго двете помещения. Пред вратата хванах лявата му ръка; протегнах китката му напред, след това с бързо движение блъснах вратата.
Трескаво стисках тънката, отпусната ръка и насочих фосфоресциращия кръг към лежащите. Светлината нямаше видим лъч, така че не можах веднага да се убедя засегнал ли ги е? Телата им сякаш леко потрепнаха… Но нищо друго.
А какво ще стане, ако наистина нищо не е станало? Ако се раздвижат?
Всичко това е приказка… Цветният филм на спомена. Там тогава нямаше нищо подобно. Бях започнал, нямаше връщане. Все още държейки го пред себе си — за прикритие? — пристъпих по-навътре, доближих се до леглата им. Междувременно вдигнах такъв шум, че ако от друго не, то поне от това трябваше да се сепнат. Но не помръднаха въобще.
Лъчът сигурно им беше подействувал. Отпуснах тялото, което се плъзна на земята, държах само китката му, за да не се насочи случайно към мене.
Колебаех се… Докога може да трае изтръпването? Дори и загубата на съзнание от удар отминава… Ще дойдат на себе си и където и да съм се скрил, ще ме открият. Ако имах оръжие… Бих могъл да ги удуша, но не съм способен на това… Дори и само един, а камо ли трима… Трябва да спечеля време…
Още веднъж насочих към тях лъча: прицелих се в главите им. Не усетих никаква промяна. Накрая — с цената на известни трудности, защото раменната и лакътната става малко трудно се подчиняваха, насочих китката на жертвата си към собственото му чело.
Почувствувах, че тялото в ръцете ми се напряга, след това се отпуска. Полегна неподвижно на пода.
Зелената светлина на китката му избледня, после изчезна съвсем.
За момент не разбирах, но след това ми просветна. Умря. Изчезна рефлексът за защита, нервният път не работеше, излъчващият елемент е изключен. Край.
А ако мозъкът му само е изтръпнал? Като ръката или крака? Разкопчах дрехата му, наведох се над голите жълтеникави гърди. Не дишаше. Пристъпих към другите двама. И у тях не можах да открия какъвто и да е признак на живот. Сърдечната им дейност бе престанала.
Прииска ми се да побягна. Останах. Изчаках пет минути. След това още пет. За да не мисля за нищо, започнах да броя секундите. Шестдесет, след това нови шестдесет. Десет пъти едно след друго. Когато изтекоха, внимателно ги прегледах още веднъж. Вече четвърт час, откак сърцето им бе спряло. Мозъкът им от петнадесет минути не получава кръв. Никакво изтръпване, никаква престорена смърт не може да трае толкова време. Не живеят. Не може да са живи.
Какво щеше да стане, ако тъй както бе вдигнал ръка пред себе си, лъчът бе облизал моята глава?! Колко близо е била до мен смъртта! Колко малко е трябвало.
Те лежаха мъртви… Мъртви лежаха, никакво съмнение. Сега вече можех да бягам.
Не знам как съм се върнал в убежището си. Не е и важно. Нито тогава, нито оттогава съм бил съвсем на себе си. Дори не знам дали се е случило наистина?
Не чувствувам угризение на съвестта, съжаление или нещо подобно. Дори и така да е било. Възможно е да съм последният жив екземпляр от моя вид, а и то няма дълго да трае. Но по-скоро ще умра след другите, отколкото да стана опитно зайче, лабораторен плъх и накрая обитател на някоя стъкленица със спирт сред мравките и термитите. Ние, хората, докато живяхме, в повечето от случаите се отнасяхме нечовешки един към друг. Но поне имахме една мечта: хуманизма. Копнеж и надежда по възможността за едно чисто общество, по един по-висш морал. Възможно е и ние да не завършехме по-различно от тях, от четящите мисли мравки и термити. Но ние поне имахме възможността и за друго, за по-добро. Те вече не. От тях вече е изчезнала и малкото налудничавост, която подслажда живота. Липсваше им дори способността да бъдат нещастни. Тогава пък наистина за какво да живее човек?
Радвах се. Бях се освободил от тях. От месеци насам, от началото на изпитанието, това бе първата ми радост. А възможно е и това да е само илюзия. Би трябвало да се убедя.
Не е трудно. Ако наистина са съществували, а не са били просто творение на трескавите ми нерви, тогава машината би трябвало още да стои там, в центъра на площада. С трима умрели в утробата си. Един жалък, нищожен земен жител, неловък и уплашен, ги бе довършил с лекота.
Случайна злополука. Възможно ли е с тяхното унищожение да съм унищожил всички мравки и термити?!