Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Последствията поне отчасти потвърдиха моята правота. Нали ритъмът беше нарушен и когато въпреки това сезонът победи, тази победа настъпи от днес за утре, за една-единствена нощ. Въпреки това гледката беше пленителна. Дърветата, до вчера с гъсти корони, днес протягаха към небето голи, сухи клони; храстите, в недоумение поклащаха голите си вейки. А под тях — падналите изведнъж листа покриваха земята като зелена ланшна шума.

Бяхме свикнали листата първо да изсъхват, да стават крехки и така да се отчупват при първия по-силен порив на вятъра. Тези листа обаче сякаш бяха отрязани с бръснач в разцвета на силите им: какво може да е станало с химията? Какви нови инстинкти или какви нови отрови бяха проникнали в тъканите с кръговрата на соковете, които първо като с остен бяха подтикнали към размножение растителните клетки, а после като прилежен палач да ги обезглавят? Дори и да разбирах от това, пак нямаше да знам отговора; налучквам само защото мозъкът ми работи и уморен — неуморно се бори със затрупващите го впечатления.

Сега, като ходех по ужасяващо меката, необяснимо зелена шума, ми се разкрива със задна дата вероятната причина за неочакваното оживление. Не е било необходимо влиянието на някакви специални излъчвания. Достатъчно е било и разпадането на обикновеното биологично равновесие. Изведнъж са отпаднали онези спирачки, с които животинският свят, от зеления червей до преживните, е поставял граница пред неограниченото избуяване на растителността. Вече никой и нищо не е дъвкал, смилал, заразявал, карал да съхне, дърветата, храстите, тревите и цветята, корените, стъблата, клоните и листата. Като дете, което без надзор се е втурнало в сладкарница… и се натъпкало до прилошаване. Най-вероятно неочакваната смърт на листата е дремела там, във внезапно буйналия живот.