Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
А когато публикува резултата, вече и Давид не можеше да му забрани да се завре в пъкъла и да вземе проба от първичния охлаждащ контур, в който нивото на радиация може да бъде стотици милиони пъти над нормалното.
Начинанието приличаше на чиста лудост. Не заради опасността, тя, при нужната предпазливост, можеше да бъде избягната при вземането на пробата и при изследването й. Но кой би могъл да помисли сериозно, че в танца на разцепените елементарни частици, в нощта на заразената с убийствени лъчи вода — та там отсъствуваше дори и такава елементарна предпоставка за живот като слънчевата светлина! — може да се залови каквото и да е, което се движи, храносмила, размножава?
Беше се прихванало. Ловецът на бактерии го сложи пред нас, във вибриращото предметно стъкло под микроскопа: някакви неопределени нещица, които за мен не означаваха нищо, за него обаче бяха носители на пълноценен живот. Няколко дузини сини водорасли, които дори и при огромните дози радиация живееха и се размножаваха без изменение, без израждане, както навън, в свободните води, в слънчевите потоци, в езерата. Бактериологът пък изнесе цяла лекция. Бактериите, сините водорасли, едноклетъчните зелени водорасли са организми с най-прост строеж, които са се оформили най-отдавна — беше казал. Затова са в състояние да се приспособяват и към многократно по-високи дози облъчване от възникващите днес, при нормални условия.
Във водната капка, взета от атомната смърт, се плискаше късното послание на древните морета от третичния период.
Още тогава тази мисъл беше ужасяваща, но да си призная, не се занимавах много с нея. Приех я като полезна работна информация и продължих да си гледам работата. Отдавна бяхме отвикнали да хълцаме от всеки удар в гърба, който ни нанасяше природата. А и вълнението не подобава на тренирани физици.
Трябва да взема проба от езерата, от корените на дърветата, от гниещите цепнатини на пода, от ръждясващите тръби и от охлаждащата вода на реактора. Проба изпод ноктите си, от корените на космите си и от гънките на кожата си. Та нали в биологически смисъл човек никога не е сам. Нека тогава да проговори нямата досега компания, да докаже със съществуването си, че часовникът на живота не е спрял. Не може да спре, дори и да бъде толкова силно ударен. Нека седнем един до друг, едноклетъчни и хомо сапиенс, нека седнем на зелената маса и да се разберем.
Смешно? Възможно. Но щом съм осъзнал, че — харесва ми, не ми харесва — докато живея, и човечеството е живо; че простото ми съществуване представлява задължение, отърваването от което е физическо-биологическа невъзможност, тъй като от себе си човек не може да се скрие дори и в най-дълбоката дупка; щом веднъж съм решил, че, знаейки всичко това, ще се опитам да продължа да живея — тогава трябва да бъда много скромен, нещо повече: да се унизявам, за да не пропусна дори и най-малката възможност. Така че да идват водораслите.
Събрах няколко специални книги, без които надали бих се оправил, и се захванах да събирам проби. Междувременно проверих електронните микроскопи на института и от един биологически институт домъкнах и няколко други уреда, между тях и съдове, и съоръжения за приготвяне на хранителни среди.
След толкова приготовления наистина не аз бях виновен, че нищо не излезе от цялата работа, макар привидно да е така. Всичко на всичко случи се тъй, че една сутрин, когато погледнах през прозореца, видях нещо необичайно. В началото не разбрах какво, само почувствувах, че нещо вън се е променило. Докато изляза, вече се бях усетил.
Листата на дърветата бяха окапали. Странно, с кожата си бях почувствувал пристигането на есента, вече беше валяло и сняг, но не ми беше направило впечатление, че листата продължаваха да зеленеят. Обичайното пожълтяване, сбръчкване и постепенното опадане на короните не настъпи. Не го бях забелязал може би затова, защото бях привикнал с дивия устрем и неудържимото избуяване на растителността и просто не бях помислил, че може да препречва пътя на есента или зимата.