Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Докато дъвчех вече доста изсъхналата пушена шунка, разбрах, че прибързвам. Играя си, вместо да се стремя да опозная фактите. Още през първите дни на паниката, шибан от стисналия ме за гърлото ужас, гонех увереността — увереността на надеждата или отчаянието — повече отколкото сега, когато вече можех всичко да преценя. Какво знаех въобще? На практика все още нищо. Та нали дори не съм пристъпил извън света, който може да се види с просто око или да се чуе — или който може би слуша. А светът нагоре и надолу е неизмеримо голям! Всъщност дори не знам какво е станало с амебите?!
„Какво става с амебите?“
Този въпрос бе останал още от студентския жаргон — суров, но лаконичен израз на неудовлетворението на двадесетгодишната глава, на толкова лесно овладяемото социално безпокойство: добре де, а в края на краищата какво става с амебите?
Защото е лесно светът — под това разбирам обичайния ред, с който никога не може да се свикне — да бъде преобърнат; а да мечтаеш за един друг свят е още по-лесно. Но кой мисли за едноклетъчните? За чехълчетата и камшичестите, които се състоят от една-единствена клетка, но асимилират и отделят, шават и се движат, докато внезапно кръстът им се напрегне, прищипнат се и се разделят на две? Безспирно извършват основните си функции без какъвто и да е копнеж за възвисяване, но и без каквато и да е възможност за това. Пред двуклетъчното вече е отворена безкрайната възможност с постоянно усъвършенствуване на качествата си все някога да стане учен физик или поет лирик; ала едноклетъчното напразно се дели до края на времето: винаги си остава едноклетъчно.
Както бях казал, бяхме двадесетгодишни и хич не ни и пукаше за еволюцията. Нетърпението ни не познаваше невъзможното и крещяхме в лицето на обществото: какво става с амебите?!
Блъснах жилавата шунка и скочих. Една „небесна ръка“ изтри обществото от сметката, ала какво става с невидимото с просто око общество? Какво става с амебите? Може сега да идва техният ред, само аз, глупакът, още не съм го забелязал?!
Най-смешното в цялата работа беше, че в нашия претъпкан с апаратура институт не намерих най-прост микроскоп. Електронен и рентгенов микроскоп имаше, но един най-прост училищен увеличител от петдесет до петстотин „по“ нямаше. В който, сложена на предметно стъкло, да може да се мушне капка вода от локва, за да се установи, че…
Метнах се в колата и влязох в първата попаднала ми на пътя гимназия. Докато стигна дотам, вече бях мушнал в джоба си едно шишенце застояла вода, взета по пътя. Поради липса на ток — в нетърпението си не исках да губя дори и времето, докато закарам уреда до института — поставих пред огледалото силно фенерче; даде достатъчно светлина, за да мога да осветя пластината.
Не видях много. Вярно, не бях и привикнал към работа с микроскоп. Нагласявах огледалото, лампата, окуляра, но със слаб резултат: на стъклото виждах най-различни мръсотии, боклуци с неопределена форма и толкоз. Не разпознах между тях никакво живо същество. Да не говорим за движение.
По-късно, при смените на препарата, натрупал малко опит, забелязах първата характерна форма, напомняща за първото чехълче от ученическите ми години. Просто чудо, че не се бе разложило, не се бе разпаднало. Изглеждаше като размита пещерна рисунка: далечно послание от един потънал свят, който бе отнесъл със себе си и разгадката на тайната.
Ако така ви харесва повече, успокоих се: амебите не бяха победили.
Горките амеби! Ето, изясни се, че въпреки благословената си ограниченост те не са се различавали от нас и са споделили съдбата ни. Ако можех, бих съобщил на двадесетгодишните: не се притеснявайте! Амебите не са отхвърлени, не са парии! И не са изключени от законите. Но всичко това вече е само закъсняла реабилитация.
Все пак идеята не трябва да се зарязва. В микрокосмоса на живия свят едноклетъчните са гиганти. Плесените и бактериите, а в края на краищата и вирусите — дребосъците на дребосъците, какво ли не издържат! Как досега не съм помислял за тях… Разбира се, не съм биолог, нито бактериолог и нищо не разбирам от тези неща. Чехълчето е игра на кръжок — вирусът вече е майсторство. Заслужава ли си да ги уча?
От друга страна, имах известни сведения колко нещо понасят първичните форми на живот. Чувал съм за живеещи върху снега, върху леда или за развиващи се във врящи извори водорасли. Но най-поразяващите примери даваше собствената ми професия: ако исках да развличам ужасяващите се от радиацията лаици, им разказвах, че някои видове водорасли преживяват дори във вътрешността на реакторите! И това не беше шега.
Първо се сблъсках с тях във вторичния кръг на охлаждащата вода при едно контролно изследване. Вторичният кръг охлажда водата на първичния кръг на реактора. Нивото на радиация е десет-двайсет пъти по-високо от нормалното. Кой би повярвал, че тази вода беше пълна с нишковидни бактерии, със сферични сини водорасли; бактериологът, когото Давид извика при първите сигнали, откри и едно зелено водорасло, със зелена, заострена клетка, и който след това се оказа достатъчно непримирим, за да продължи да рови. Когато Давид, за да избегне ненужните усложнения, от предпазливост не го допусна по-близо до реактора, оня щурмува склада за съхранение на изгорелите топлинни елементи, в който циркулираше бидестилирана вода. Нивото на гама– и неутронните лъчи там надхвърляше милиони пъти смъртоносната доза. И какво ли не прави господ: упоритият ловец на бацили дори и от този мрачен свят измъкна цяла шепа сини водорасли и бактерии.