Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
За половин ден поставих машината под напрежение и с приятно чувство се заслушах, когато тихо започна да жужи около мен.
Зададох първия въпрос: Безкрайност минус единица… Машината незабавно отговори с нула. Усмихнах се: това, разбира се, беше само шега. Трябва да се разработи програмата.
Взех за основа общия брой на човечеството. В първата програма тръгнах от териториалното разпределение на гъстотата на населението. Търсех отговор на въпроса, коя е онази област, където и при най-малък шанс все някой би могъл да оцелее? За това обаче не ми трябваше дори машина. Така че групирах възможностите. Аз самият бях изходната точка. Онази определена минус единица, която трябва да се извади ако не от безкрайността, поне от общия брой на човечеството. Моят случай е конкретността, която може вече да бъде изразена и математически: колко е била вероятността аз в решителния момент да бъда зад единствената, даваща ефикасна защита КП стена? КП-то не е непременно изкуствено вещество. Елементите му могат да бъдат открити в природата. Възможно ли е някой да се е намирал в такава мина, пещера, тунел, над и около който — без негово знание — е имало активно вещество на КП-то, разсеяно из породите? И ако да, дали наистина го е запазило, както мен? Може ли да се пресметне какъв шанс е имал за оцеляване, ако знам приблизително съотношението на разпределение на съставките, на КП-то спрямо останалите елементи?
Но и това не ми говори много. Трябва да съпоставя териториалното разпределение на гъстотата на населението с разпределението на съставните елементи на КП-то, къде и в каква степен се покриват? В края на краищата за какво й е много суровина за КП в една рядко населена област, щом няма кого да опази. А и голямата гъстота на населението не говори достатъчно, дори и заедно с богати находища на КП, ако не са налице естествените или изкуствени кухини, в които може да се скриеш.
Съвсем бях погълнат от работата. Имаше моменти, в които определено се чувствувах добре. Можех да се опра на математическите закони, на твърдата основа на формулите, на игривата елегантност на диференциалните уравнения, която им придава тяхната непогрешимост.
Взех предвид подводниците, дълбоководните водолази. Предположих, че лъчението не е засегнало равномерно повърхността на Земята, падало е с променлив ъгъл на закъснение спрямо оста й на въртене, а това е определяло интензитета му: на нашата ширина е проникнало под по-голям ъгъл спрямо защищаващите Земята въздушна и йонна обвивка, отколкото по на север и по на юг. Въпросът е и в това, дали е действувало еднакво в дневното и нощното полукълбо.
Само въпросителни, само въпросителни, но всяка от тях е минна опора, нищожна опора, която поддържа надеждата, че ако ги наредя достатъчно гъсто една до друга, може би таванът няма да се срути отгоре ми.
Смятах дотогава, докато не изгладнях здравата. Тогава поисках да обобщя резултата и придърпах пред себе си чиста хартия. Огледах се: в буквалния смисъл на думата морето от перфоленти и перфокарти ме покриваше до глезени. Седях в прилива от числа и равенства, липсваше само онова единствено, което би ми придало увереност.
Убедих се защо повечето от математиците странят от теорията на вероятностите и са я предоставили на социолозите и застрахователните дружества. Вероятността — било повече, било по-малко — винаги си остава психологически трик; поддържа или задушава надеждата, но тъй като й липсва еднозначността, никога не може истински да се разчита на нея. Дори да настъпи обратното на очакваното, и тогава не може да бъде упреквана, тъй като вероятността никога не твърди, тя само предполага. Иначе застрахователните дружества, които направиха толкова модерна теорията на вероятностите, надали щяха да измислят презастраховането. За социолозите, футуролозите, урбанистите и гледачите на ръка пък по-добре да не говорим: с всичките си анкетни карти, измерванията, с погледите си назад и в бъдещето, сега, тук, биха могли само да си изтрият задника. Доколкото, разбира се, го имат. Но кой би могъл да предполага такива подробности преди?
Изключих машината, прецапах през рулата хартия и отидох да обядвам. Въпреки това не загубих ума и дума; в най-отдалечените кътчета на мозъка ми нито за момент не бях приел на сериозно, че от всичките тези изчисления може да излезе каквото и да е. Макар и само защото след като така и така съм решил, че въпреки всичко няма да се обеся, а ще тръгна да търся онзи, дори и един-единствен друг някой, даже и машината да плюе срещу мен само нулеви вероятности.