Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Спря се войската еднаж за нощна почивка тъкмо на стъмване. Пътувала бе дълго между два високи, стръмни бряга и едва късно се бяха отворили край пътя места, удобни за нощуване. Късно беше вече за всичко — и за храната, и за по-сгодно легло, пък и нощта, която настъпваше, идеше тъмна, безлунна. Щом спря войската, полк след полк, стотица след стотица и започна да се отбива по поляните встрани от пътя, Самуил остави коня и тръгна между войниците. Във вечерния здрач и в общата бъркотия, в общата надпревара някои от войниците все пак го познаваха и се обръщаха към него, правеха му място да мине, ала още повече бяха тия, които не го познаваха, не го забелязваха и говореха, викаха каквото им дойдеше на езика в негово присъствие, блъскаха се и се сбиваха за по-широко място или за по-голям къс месо, или тъй, от възбуда и проклетия. Народът, особено от тия по-южни краища, беше нетърпелив, сприхав и буен. Самуил се оглеждаше и вляво и вдясно, поспираше се, но рядко се намесваше, а много по-често отминаваше незабелязано, за да не заприлича на сърдит дядо, който все се кара на немирните си внуци.
Спрели са се двама край някакъв храст, разкрачили са се един до друг и току се блъскат с лакти:
— Иди по-нататък! Не виждаш ли: няма къде да легна.
— Ти иди по-нататък. Това място си е мое!
— Иди по-нататък бе! Ще те ударя… — замахва единият, но другият го изпреварва и го удря с празната си торба през лицето.
Нахвърлят се един срещу друг, вкопчват се, падат в храсталака, премятат се. В същото време други двама, по-сговорни, се настаняват на спорното място. Великият войвода се усмихва под мустак и отминава. По-нататък се чува друга разпра:
— Дай секирата.
— Секирата си е моя. Намери си друга секира.
— Ти си насякъл… Дай да насека и за нашия огън. Месото дадоха.
— Не давам. Намери си…
Самуил Мокри посяга, взема секирата от единия, мълчаливо я подава на другия и отминава.
Вече на много места по протежението на пътя пламтят огньове и все по-ярко в сгъстяващия се мрак. Над временния войнишки стан се носят кълба лютив пушък, развявани от хладния вечерен ветрец. Някъде вече са разгорени големи купчини жар и върху нея са нахвърляни късове овче месо. Около всеки огън са се струпали войници, гладни и нетърпеливи. Някои посбутват огъня, други все посягат към късовете месо, оглеждат ги, обръщат ги и току дръпват опарените си ръце и лакомо ближат мазните си пръсти.
— Дръпнете се бе! Ще изпопадате в огъня… — махва с ръка към всички най-търпеливият, който иска месото да се изпече добре. Той е коленичил пред огъня и непрекъснато го раздухва с просълзени очи, секне се шумно с палец.
— Хайде, стига му! — обаждат се по-нетърпеливите. — Стига му вече. Искаш да изгори…
И току посягат един през друг, разграбват късовете недопечено месо, отдръпват се, но пак сядат близу до огъня — с настъпването на нощта става по-хладно по тия планински места. За най-търпеливия остава най-лошият къс, но той продължава да стои на колена пред огъня и чака месото му да се изпече добре.
Самуил се спира до една такава дружинка тъкмо когато войниците разграбват месото от огъня.
— Няма ли и за мене едно късче? — пита великият войвода и стои там, чака.
Войниците се оглеждат кой къде да седне с по един или два къса месо в ръце и неговият глас ги спира. Те се заглеждат в него и като да не вярват на очите си. Той се е изправил в оскъдната светлина на позагасналия огън в своята сива вълнена наметка, с войводския шлем, попритиснат над очите му, и чака. Войниците го гледат и не вярват на думите му, не вярват, че е толкова гладен. После неколцина отеднаж протягат към него късове месо, пристъпват по-близу:
— На! На!
Като че ли забравят глада си, като че ли е по-любопитно да видят как великият войвода ще яде печено месо. Той взема един къс и се оглежда де да седне на зелената трева. Войниците се радват на вожда си, отдръпват се в кръг около него.
— Седнете, седнете и вие — казва Самуил, подхваща дългата наметка със свободната си ръка и сяда край огъня.
Той хвана месото с две ръце, откъсна от него със зъби и започна да дъвчи спокойно, като да беше сам край огъня, на меката влажна трева. Войниците го гледаха и току започнаха да се споглеждат, да се подканят мълком. Някои и започнаха също да ядат, както стояха там прави. Най-сетне един от тях се реши, сви нозе и сякаш напук някому, настани се добре на тревата, но срещу великия войвода, да бъде все пак по-далеко от него.