Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Дръж си устата! Та това е все едно да поискаш да изнасилиш майка си, дангалак такъв! Марш оттук, малолетен дръвнико!
— Той утре заминава на фронта — казах аз. — Нямате ли патриотично чувство?
Тя насочи вниманието си върху мен.
— Ти не си ли оня, който пусна тук пепелянките! За три дни трябваше да затворим заведението, докато намерим проклетите гадини!
— Не ги пуснах — оправдах се аз. — Те ми избягаха.
Преди да успея да кажа нещо повече, и на моята буза се залепи една плесница.
— Въшловци! Марш оттука!
Шумът привлече мамичката на публичния дом. Тя изслуша обясненията на възмутената Фрици. И веднага позна Вили.
— Червеният! — изпъшка тя. Мамичката тежеше сто и двадесет килограма и се тресеше от смях като някоя планина от пихтия при земетресение.
— И ти ли? Не се ли казваше Лудвиг?
— Да — каза Вили. — Но ние сега сме войници и имаме право на полово сношение.
— Я ги гледай, имали право! — Мамичката отново се затресе. — Помниш ли, Фрици, колко се страхуваше той да не узнае баща му, че е хвърлял вонящи бомбички в час по вероучение? Сега имал право на полово сношение! О-хо-хо!
Фрици не гледаше на това откъм смешната му страна. Тя беше искрено ядосана и обидена.
— Като че собственият ми син…
Двама души трябваше да подкрепят мамичката на публичния дом. Сълзи се лееха по лицето й. Мехури от слюнка се образуваха в ъглите на устата й. Тя се държеше с две ръце за своя люлеещ се корем.
— Лимонада! — каза задъхана тя. — Валдмайстерска лимонада! Не беше ли това вашето любимо питие? — попита мамичката, като пъхтеше и се задавяше.
— Сега пием ракия и бира — отвърнах аз. — Всеки човек пораства.
— Пораства! — Мамичката отново се задави, а двата й дога настръхнаха — те мислеха, че господарката им ще бъде нападната. Ние предпазливо се отдръпнахме.
— Вън, неблагодарни свини! — извика непримиримо Фрици.
— Добре де — каза Вили на вратата. — Тогава отиваме на Ролщрасе.
Озовахме се вън с нашите униформи, с нашите смъртоносни оръжия и с наплескани лица. Но не отидохме на Ролщрасе — вторият публичен дом в града. Трябваше да вървим повече от два часа, да прекосим целия Верденбрюк, и вместо да ходим там предпочетохме да ни обръснат. И това щеше да ни се случи за пръв път в живота, и тъй като не познавахме половото сношение, разликата не ни изглеждаше толкова голяма, както по-късно, още повече че фризьорът също ни обиди и вместо бръснач ни препоръча гума за изтриване на нашите бради. След това срещнахме други познати и скоро така се напихме, че забравихме всичко. Така заминахме за фронта като девственици и седемнайсет от нас загинаха, без да са узнали какво е жената. Вили и аз загубихме своето целомъдрие по-късно в Хутхулст, във Фландрия, в един бордей. Вили хвана трипер, отиде в лазарета и така се отърва от битката за Фландрия, в която загинаха седемнадесетте девственика. Още тогава видяхме, че добродетелта не винаги се възнаграждава.
Бродим в прохладната лятна нощ. Ото Бамбус не се отделя от мене, защото съм единственият, който признава, че познава публичния дом. Другите също го познават, но се правят на невинни, а едничкият, който твърди, че ходи там почти всеки ден, е драматическият автор и творец на единственото по рода си произведение „Адам“ — Паул Шнеевайс; но той лъже — никога не е бил там.
Ръцете на Ото се потят. Той очаква да види жрици на сладострастието, вакханки и демонични хищници; той не е съвсем сигурен, дали няма да го откараме обратно с „Опела“ на Едуард с изтръгнат черен дроб или най-малко без тестикули. Аз го утешавам.
— Наранявания има най-много един-два пъти седмично, Ото! И почти винаги са сравнително безобидни. Завчера Фрици откъсна ухото на един посетител; но доколкото зная, уши могат да се пришиват отново или да се заменят с целулоидни, които поразително приличат на истинските.
— Ухото ли? — Ото се спира.
— Разбира се, има дами, които не късат уши — отвръщам аз. — Но ти не желаеш да се запознаваш с такива. Нали искаш да притежаваш първичната жена в нейната пълна прелест.
— Едно ухо е доста голяма жертва — обяснява Ото, потящата се бобова върлина, и избърсва стъклата на пенснето си.
— Поезията иска жертви. С откъснато ухо ти би станал в истинския смисъл един облян в кръв лирик. Ела!
— Да, но едно ухо? Нещо, което е на толкова видно място!
— Ако можех да избирам — казва Ханс Хунгерман, да си кажа правата, щях да предпочета да ми откъснат едното ухо, отколкото да ме кастрират.
— Какво? — Ото отново се спира. — Вие се шегувате! Това не може да бъде!
— Случва се — обяснява Хунгерман. — Страстта може да направи всичко. Но ти се успокой, Ото: кастрирането е наказуемо. За такова нещо жената ще получи поне няколко месеца затвор… Значи, за тебе ще отмъстят.