Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Не бяха с такси, мосю. Мисис Стенли и джентълменът поеха с голям мерцедес. Аз пренесох само багажа и тръгнаха. Съжалявам.
— Няма нищо.
Фишер се обърна и влезе в хотела. Едва можеше да повярва. Пола бе заминала с мъж, без да остави някаква бележка за него, нищо. Просто напуснала хотела, а също така и неговия живот. Това не бе възможно. Реши да се обърне отново към администратора и да го помоли пак да провери няма ли писмо за него, когато изведнъж се досети, че може да има нещо в стаята му. Изтича бързо горе — и тук нямаше нищо. Пътната му чанта беше върху леглото. Нямаше никъде никакъв плик. Беше си отишла. Сега вече му прилоша. Притисна юмруци към корема си, където усети остра, присвиваща болка. Това беше истинска физическа болка, ответна реакция от страна на тялото му по отношение на вулкана, бушуващ в главата му. Беше я загубил. Някой друг беше дошъл и беше я отнесъл, някой, когото тя никога не бе споменавала, някой достатъчно близък, за да пристигне с кола и я отнесе заедно с багажа й.
Но същата вечер те бяха разговаряли по телефона. Тя беше мила и нежна, бе проявила търпение към неговата ревност. Ревнуваше я от Дънстън… Дънстън! Той грабна телефона и го потърси. Изтече доста време, докато му съобщят, че е излязъл. Фишер изруга и остави слушалката. Изправи се бавно и влезе в банята, изми лицето си и се погледна в огледалото. Беше разстроен и посърнал.
— Клети глупако — изрече гласно той. — Бедни тъпако, нека това ти послужи за урок!
Тази сутрин беше купил гривна за нея — златна, с дребни сапфири и диаманти между отделните звена на верижката. Беше оглеждал и пръстени, но нямаше кураж да й поднесе един, когато се срещнат. Беше готов да разопакова кутията и да хвърли гривната на улицата или да я подари на камериерката, когато изведнъж спря и се люшна назад от блесналата като мълния в главата му мисъл. Генералът! С него е заминала. Бяха се намерили. И доколкото му бе известно, те бяха отишли там, където лежеше съкровището на Пьоленберг.
— Мамо — говореше Филип фон Хесел, — мамо, къде е съкровището? Аз имам право да зная!
— Нямаш никакво право! Как си посмял да вземеш тази жена и да я доведеш тук? Полудял ли си? — Той никога не бе виждал майка си така побесняла. Беше побеляла от гняв. Обградените й с жълто зеници се разшириха така, че станаха съвсем черни. Стоеше изправена по средата на хола, препълнен с червени рози, и крещеше. За първи път в живота си Филип виждаше майка си да губи контрол над себе си. — Кретен! Ти се мъчеше да се набъркаш от самото начало. Сега ти настани дъщерята на Бронзарт на единственото място в света… О, боже мой! Не съм очаквала такова нещо от теб!
— Къде е Солницата? — повтори той. — Фишер ти е казал. Къде е?
— Наистина ли настояваш толкова много да знаеш? — изръмжа като някое животно тя, приближи се до него и вдигна ръка, готова сякаш да го удари. — Настояваш да знаеш къде е? Много добре, ще ти кажа. Намира се в апартамента! Скрита е в апартамента, където си настанил нея! Разбираш ли сега какво си направил?
— Трябваше да ми го кажеш по-рано. Трябваше да ми имаш доверие.
— Да ти се доверя? Никога не си искал да си възвърнеш това съкровище. Беше против от самото начало. Защо да ти се доверявам? То няма нищо общо с теб.
— Обхваната си от налудничава идея за това съкровище. Добре знаеш с какви рискове е свързано намирането му. Нищо не може да бъде така ценно, та да успее да компенсира разрухата и позора за всички нас. Хайнрих не можеше да ти се противопоставя, да е милостив Бог с него, приживе беше като мъртвец. Аз обаче не се боя от теб, мамо. Обичам те, но не ме е страх от теб. Солницата не е твоя собственост. Тя принадлежи на рода. Започна да търсиш тази вещ въпреки моя съвет, но няма да ти позволя да приключиш това дело сама. Доведох мисис Стенли тук, защото се нуждаеше от помош. Обещах също да й съобщя, когато съкровището бъде намерено, и ще удържа това обещание. Ако то наистина е укрито в апартамента „Луи XV“, това ще стане много по-лесно.
— Ясно — принцесата се дръпна от него. — Искаш да играеш ролята на благородник, на блестящ рицар! В такава светлина се виждаш, нали? Човек на честта, добрият германец? Почакай малко, глупако. Почакай, докато истината излезе наяве, както сигурно ще стане, и тази жена ще бъде свидетел! Няма да ти стигнат парите, за да откупиш мълчанието й!
— Не вярвам да е необходимо — отвърна спокойно синът й. — Нямаше да говориш така, ако се бе срещнала с нея. Тя обеща да ни я върне, ако се окаже, че има законни права върху нея, а сигурно ги има, знаем това много добре и ти, и аз. Няма да търпя да гледам как я мамиш. Кога пристига Фишер?