Венчило с дявола
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Венчило с дявола». Краткое содержание книги:
Тихите й стенания го караха да забрави за добрите си намерения. Обсипваше с горещи целувки шията й. Тя милваше раменете и гърба му. Пръстите й се спуснаха надолу… Обърка го по гръб и се излетна върху него. Той стисна бедрата й между своите. Младата жена се подпря на лакти и потръпна, виждайки желанието в очите му.
— Искам да те докосвам така, както ти ме докосваш — прошепна тя. — Моля те, Алек, Твоето тяло ми принадлежи така, както и моето ти принадлежи, нали?
С цялото си сърце бе съгласен с нея, ала не можа да намери сили да й го каже. Изглежда обаче Джейми взе мълчанието му за съгласие, тъй като в очите й блеснаха дяволити пламъчета.
Разбра намерението й едва когато тя наведе глава и започна да целува гърдите му. От тях се изтръгна хриптене, когато езикът й обиколи едното зърно. Пръстите й бяха като вълшебни пламъци, изгарящи и опияняващи. А устните й… Мили Боже, устните й го оставяха без дъх. Тя се спусна надолу… още надолу… Той се опита да я спре, ала Джейми леко го ухапа от вътрешната страна на бедрото. Ръцете му се отпуснаха в пълно и блажено отдаване.
Отначало бе плаха, ала желанието правеше неопитността й още по-възбуждаща. И когато най-сетне го пое в устата си, Алек затвори очи, оставяйки се огънят да го погълне. Мъчение! Вълшебство! Чак когато усети, че всеки миг ще излее горещото си семе, той рязко дръпна главата й. Знаеше, че не е нежен, ала страстта го подлудяваше. Искаше да я изпълни цялата, да я завладее докрай.
Изглежда Джейми нямаше нищо против. Тя бе не по-малко ненаситна от него. Ноктите й се забиваха в гърба му, тя се изви към него толкова силно, че той вече беше вътре в нея, преди да се претърколят настрани. Двамата се гледаха като омагьосани, взаимно опивайки се от страстта си. Дишаха накъсано, а телата им бяха мокри от пот. Великолепният аромат на любовта им изпълни въздуха.
— Обичам вкуса ти — прошепна Джейми. — А ти харесваш ли…
— О, Господи, да, харесвам го… — Простена високо, когато тя обви стройното си бедро около неговото. — Не се мърдай, само…
Ти искаше да му каже, че се опитва да не мърда, ала усещането, когато се движеше бе толкова прекрасно, че не можеше да спре. Ръката му се плъзна между съединените им тела и той я докосна по най-съкровеното място.
В този миг двамата се задвижиха в един ритъм — див, първобитен, разтърсващ… И изпълнен с любов.
Алек не можеше да чака повече. Усети как тя се напрегна под него, почувства първите спазми на освобождението й и семето му се изля в нея.
Дълго време не можа да помръдне. После се претърколи по гръб, без да я пуска.
Надяваше се необузданата му страст да не я е убила.
Та самата негова малка ненаситна съпруга едва не го уби!
Искаше да й каже какво огромно удоволствие му е доставила. Жадуваше да чуе такива думи и от нея. Дори искаше да чуе много повече…
Крайно време беше неговата малка жена да разбере какви бяха истинските й задължения. Нямаше обаче намерение да й го обяснява. Тя самата трябваше да се досети.
Нейното най-голямо задължение бе… да го обича… Внезапно разбра защо толкова отчаяно жадуваше любовта й — той вече я обичаше!
Как, за Бога, бе станало? Тя бе най-своеволната, невъздържана, непоследователна и упорита жена, която бе срещал! Нямаше да позволи на никои друг да я притежава! Тя принадлежеше единствено на него!
Алек притвори очи и силно я притисна към себе си. Усещаше накъсаното й дишане и ударите на сърцето й. Нейната страст също му принадлежеше.
А неговото сърце принадлежеше на нея. Алек шумно се прозя. Никога не бе помислял, че ще стигне до подобно заключение.
Малката му нежна съпруга сега имаше нужда да си почине, каза си той и отново се прозя. Ще остане още малко при нея, докато се увери, че е заспала.
Това бе последната му мисъл, преди шумно да захърка.
Той знае, че някой се е опитал да убие жена му. До вечерта всички ще узнаят. Ще я пазят добре. Той няма да рискува живота й.
Кинкейд не разбира, че тя все още не е готова да умре. Той не е толкова умен. Как ми се иска да се похваля пред някого с моята сила. Разбира се, не смея. Трябва да ги оставя да вярват, че са се намесили навреме. Но аз знаех, че ще я спасят. Огънят не можеше да остане незабелязан. Знаех го.
Исках просто да видя неговия ужас. Може би ще изчакам още един ден, стига да съумея да овладея жаждата си.
Все още чувам виковете му. Крещеше името й. Мисля, че започва да я обиква. Урокът ще бъде още по-сладък, ако е така…
Искам да я докосна, когато умира.