Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Нито в бълнуванията на Русанов, нито в „отдела за досиетата“, нито в навиците на „новата класа“ не се канех да правя отстъпки. А инак през всичките часове на това обсъждане забелязах у себе си незаинтересованост: все едно че не ставаше дума за моя книга и ми е безразлично какво ще решат.
Работата беше в това, че самиздатските батальони вече крачеха!… А в легалното печатане бях престанал да вярвам. Но докато маршируването на батальоните не е стигнало до кабинета на Твардовски, трябваше да натискам. Още повече че предвиждах втора част „да става още по-малко печат“.
Не, те не искат от мен да махна отдела за досиетата или чертите на новата класа, или комисията по чистката, или заточаването на цели народи. А ленинградската блокада можеше да се раздели поравно между Сталин и Хитлер. Главата с Авиета с въздишка засега да махна. Най-безсмислено и най-неприятно ми беше да променя заглавието. Нито едно не вършеше работа.
Все пак се покорих и след седмица върнах в „Новый мир“ подстригания ръкопис и в скоби за най-краен случай посочвах на Твардовски резервно заглавие (нещо като „Болница на края на алеята“, така размазваха те всичко подред.)
След още една седмица се състоя новото редакционно обсъждане. Не знам дали случайно, дали не случайно, но ги нямаше нито Лакшин, който смяташе, че е грехота да се държи ръкописът под ключ, нито Мариямов с нравствения дълг той да бъде предоставен на читателя. За сметка на това всички противници бяха тук. Днес те бяха много сдържани, изобщо не се гневяха: нали вече бяха пречупили гръбнака на Твардовски там, зад сцената.
Сега започна А. Т. — смутено, раздвоен. Първо неуверено ме обвини в „козметично“ недостатъчно редактиране (за сметка на това сега Дементиев с много спокоен тон се застъпи за мен — о, лисицо! — че и редактирането ми било доста съществено, и произведението станало завършено… поради изхвърлянето на главата!). Сега А. Т. настояваше съвсем да съм махнел и смекчения разговор за ленинградската блокада, и разговора за искреността. Но веднага след това рязко отхвърли всички заобикалки и каза:
— Външни благоприятни обстоятелства за печатане сега няма. Невъзможно и рисковано е да предлагаме повестта поне през тази година. (Като че ли през идната „юбилейна“ 50-годишнина от Октомври ще е по-лесно!…) Искаме да разполагаме с такъв ръкопис, където бихме могли да отстояваме всяко място от него, защото го споделяме. (Доста тежко изискване: авторът изобщо ли не бива да се различава от редакцията? предварително ли трябва да се нагажда към нея?) А Солженицин, уви, е същият, какъвто си беше…
И дори надвисването на лагерната тема над раковата болница, което предния път бе обявено от него за съвсем естествено, сега беше наречено „литературно, както Гросман пишеше за лагера по слухове“. (Аз за лагера — и „по слухове“!) Освен това „редакцията трябва да пусне ръкописите, които са се залежали“. (Ставаше дума за Бековия роман за Тевосян и за Симоновите „Дневници“. Но и тях ги рязнаха.) Но в противоречие с всичко казано дотогава А. Т. обяви: редакцията смята ръкописа за „общо взето, одобрен“, веднага подписва договор за 25%, а ако имам нужда от пари, после ще го направим на 60%. „Пишете втората част! Ще почакаме, ще видим.“
Втората част я пишех и без те да ми казват. А засега ми се предлагаше да получа пари за това, че първата ще бъде напъхана в ковчега на сейфа и, то се знае, според правилата на „Новый мир“ и в съответствие с личните претенции на А. Т. към мен, никому нито ред, нито дума, да не давам на „Раковата болница“ да живее, докато някой дъждовен ден не дойде полковник от Държавна сигурност и не я прибере. Това решение на редакцията искрено ме облекчи: всички поправки можеха да се унищожат незабавно, повестта да се възстанови както вече я тракаха на машини и си я предаваха от ръка на ръка. Отпадаше грижата ми: как да издържа новото избухване на А. Т., когато той разбере, че повестта е тръгнала. Бяхме свободни един от друг!
Но не заявих всичко това драматично, защото лагерното възпитание ни повелява да не декларираме предварително намеренията си, а да действаме веднага и мълком. И казах само, че засега няма да подпиша договор и ще си взема ръкописа.
Като че ли от съчетанието на тези две действия редакцията би могла да разбере! — но те нищо не разбраха. Сторило им се е, че съм се покорил, признал съм си вината и сега ще продължа да работя, смятайки, че не заслужавам дори договор. Пак бях станал за тях овчицата на „Новый мир“!
Но преди да се мине и месец, Твардовски чрез роднините на жена ми Туркини спешно ме викна. Както винаги „не ме намериха“, но на 3 август се озовах в Москва и научих: до А. Т. е стигнало, че моята „Ракова болница“ върви и че той е страхотно разгневен; само иска да се увери, че не аз, разбира се, съм го пускал (нима би посмял?!…) — и тогава ще знае кого да изгони от редакцията! (Беше заподозряна трудолюбивата Берзер, безкрайно вярното конче на „Новый мир“, което неуморно теглеше каруцата.)