Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Той се разходи отвъд реката през опустелите лозя и се заизкачва към хълма по стръмна пътека със стъпала; горе, в гората, се залута, но не престана да се изкачва, докато не стигна последното високо било. Там слънцето грееше топло през оголените клони на дърветата, пред стъпките му косове излитаха към храстите, стояха умърлушени и плахи и гледаха от гъсталака с лъскави черни очи, в далечината долу в синя дъга протичаше реката, там лежеше и градът, малък, сякаш издигнат от къщички играчки; дотук не стигаше никакъв звук освен биенето на камбаните по време за молитва. Тук, горе, имаше малки, обрасли с трева валове и хълмове от прастари езически времена, може би укрепления, може би некрополи.
Той приседна на едно от тези възвишения, беше сухо и сред шумолящата есенна трева Голдмунд обгледа цялата ширнала се долина и отвъд реката, хълмовете и планините, верига зад верига чак дотам, където планина и небе се срещаха в синкаво преливащи тонове и вече не можеха да бъдат различени. По цялата тази просторна широка земя и още много по-далеч, догдето очите стигаха, бяха оставили следи краката му. Обходил бе всички тези местности, които сега бяха далнина и спомен, а някога близки и настояще. Стотици пъти бе спал в тези гори, бе ял ягоди, бе гладувал и мръзнал, бе бродил по планински била и безлесни равнини, тъжен и радостен, бодър или уморен. Някъде в далечината, отвъд обозримото, лежаха овъглените кости на добрата Лене, там някъде може би още странстваше неговият другар Роберт, ако чумата не го е покосила; там някъде отвъд лежеше и мъртвият Виктор и също някъде, далечен и омагьосан, се намираше манастирът на неговите млади години, издигаше се и замъкът на рицаря с красивите дъщери, живееше бедна и гонена клетата Ребека или бе загинала. Всички тези разпръснати надалеч места, безлесни равнини и гори, много градове и села, замъци и манастири — всички тези хора, все едно дали са живи или мъртви, той знаеше, че съществуват събрани в неговата душа, взаимно свързани в спомена и в любовта му, в неговото разкаяние и бленуване. И ако утре и сам бъде грабнат от смъртта, тогава всичко това отново ще се разпръсне и угасне, цялата тази картинна книга, тъй препълнена с жени и любов, с летни утрини и зимни нощи. А ето че беше време да направи още нещо, да създаде още нещо и да го остави след себе си, то да го надживее.
От този живот, от това странстване след всичките години, откакто бе тръгнал по света, до днес бяха останали малко плодове. Останали бяха няколко фигури, които преди години бе направил в работилницата, особено Йоан, и после още картинната книга, този недействителен свят в главата му, този красив и болезнен картинен свят на спомените. Дали ще му се удаде, ще успее ли да спаси нещо от интимния си свят и да го направи видимо за другите, да го представи? Или ще продължава все така: винаги нови градове, нови местности, нови жени, нови преживявания, нови образи ще се трупат един върху друг, от които той не спечелва нищо освен това неспокойно, колкото мъчително, толкова красиво препълваме на сърцето.
Беше дори позорно така да бъде надхитряван от живота, бе за смях и за плач! Човек или живее и дава воля на чувствата си, суче до насита от гръдта на вечната Ева майка — това наистина създава някои върховни удоволствия, но не е никаква закрила срещу тленността; тогава той е като гъба в гората, която днес прелива в красиви цветове, а утре е загнила. Или човек се отбранява, затваря се в някаква работилница и се опитва да издигне паметник на бързолетния живот — в такъв случай трябва да се откаже от битието, тогава е просто инструмент, но макар наистина да е в служба на непреходното, при подобно съществуване той изсъхва и загубва свободата, пълнотата и удоволствието от живота. Така бе станало и с майстор Никлаус.
Ах, и целият този живот въпреки всичко имаше смисъл само тогава, когато се постигнат и двете, ако животът не бе разпъван между сухото или — или! Да твориш, без за това да плащаш с цената на живота! Да живееш, без за това да се отказваш от благородството на творчеството. Възможно ли бе?