Изповедите на един буржоа

Който се страхува, крещи. Ето защо, в страха си, бързо се заех да пиша. Написах стихове колкото за цяло томче през тази лайпцигска есен, — по-късно един провинциален издател даже публикува тези поеми под заглавие „Гласът на човека“. „Човекът“, обруганата хуманност тогава бяха номер в програмата на новата немска литература, както тюлените в кое да е вариете. Излизаха антологии със заглавие „Menschheitsd(mmerung“. В заглавието на новата си книга един междувременно замлъкнал и напълно изчезнал млад немски писател — Леонард Франк117 — констатираше, че „човекът е добър“. По онова време подобно заглавие бе само по себе си достатъчно, та издатели и публика със симпатия да приемат поета. Поетите се трудеха върху „хуманността“, както върху жанр с неоткрита никога дотогава от нито една епоха тематика. Всичко придобиваше бумажен вкус. Хуманността, която никога не е била обругавана по-низко, отколкото през току-що отминалите пет години, просто се бе превърнала в литературна стока.

Седях в „Кафе Меркур“ и с един младеж, холандец по произход, чието дълго и красиво звучащо име ме очароваше — наричаше се Адриан ван дер Брокен младши –, основахме литературно списание със заглавие „Ендимион“118. Журналът излезе в един-единствен брой и разходите по него погълнаха цялото бащино наследство на Адриан, някъде около шестстотин марки. Никога не проумях защо нарекохме нашето начинание на името на злощастния Зевсов син, за когото преданието знае само, че неговата съпруга безспирно го целувала в съня му и боговете го наказали с необичайно изобилие от дъщери? Вероятно ни е харесала мелодичната звънливост на гръцкото име. В списанието печатахме само стихове и повечето от тях написа Адриан. Дори в податливия към екзотични феномени Лайпциг бе съмнително, че журналът ни ще привлече маси от читатели. Във всеки случай резултатът от основаването на журнала за мен бе, че видоизмени самотата ми в чуждата страна: вече седях в „Кафе Меркур“ в компанията на неколцина изпаднали в унес млади чужденци, любители на поезията. Нямах нищо общо с тях. Бях поет — млад, самотен и удивен. А на външност бях лунатично, слабо момче с паднал на челото перчем, както по старинните гравюри изобразяваха анемичния поет.