Изповедите на един буржоа

Германия беше позната… Беше ми позната още в момента, когато — четири години преди да се качим една вечер с Лола в купето на разнебитения френски товарно-пътнически влак в Аахен — пристигнах в Лайпциг, където трябваше да уча журналистика в университета. Под патронажа на филологическия факултет функционираше „Institut fur Zeitungskunde“98, където семейството ми ме бе записало… От мига, в който стъпих на немска земя, ме обзе странно усещане за сигурност, че тук не може да ме сполети нищо лошо; хората са същите, както другаде, безнадеждно чужди в страстите си, в своите мании, вкусове и темперамент, но въпреки това има някаква климатическа близост между изоставената родина и голямата, загадъчна немска общност — о, това със сигурност не е произволно провъзгласената и модерна близост на „кръвното“, на „расовото“ родство и други подобни, то е по-тайнствено и по-просто родство. По-късно, когато заживях в друго обкръжение, когато възпитание, развитие, опит ме отчуждиха, а политиката и светогледът ме запратиха на отсрещния бряг, дълго и мъчително размишлявах над това неоспоримо родство, обяснявах го с произхода, с корените, но откровено казано, не стигах до друго, освен до предположението, че един немски ученик във Вюртемберг реагира на стиха от Гьоте със същата съкровеност на чувствата, с която откликвах аз или съучениците ми в училищата в Каша и в Пеща. В тази свойственост, в непринудеността, с която унгарците живееха в Германия след войната, имаше известно високомерно и не дотам добронамерено чувство за сигурност и надменност: вдигахме врява, както левантинци в Париж, имахме се за роднини, ала по-оправни от кореняците, които ни се виждаха донякъде наивни и ни се струваше, че с нашите по-пъргави мозъци, с по-малко акуратните си методи и с лишения от педантичност хусарски чар лесно ще преуспеем сред тях. Немците вярваха във всичко, в неща, които не би повярвал не само един оберкелнер в пещенско кафене, но дори и бащински коректният, добронамерен провинциален помощник-съдия! Някак по-леко възприемахме живота, не дотам щателно и съвестно, но не и толкова тромаво… Този, който у нас само се луташе, в Берлин през тези години „правеше кариера“ на третия ден. Ние, които познавахме немците и познавахме и себе си, прокудените в чужбина, следвоенни, с нищожна култура и знания, затова пък толкоз по-сръчни и решени на всичко свои сънародници, знаехме и реалната стойност на тези „кариери“. Ясно е, че за един хлевоуст унгарски момък няма нищо по-лесно от това „да се покаже“ успешно пред немците, или, както — според пещенския жаргон — казваха аргонавтите, тръгнали за златното руно на немските овчици: „да се импонира на немците.“ Бяхме отчаяно, следвоенно поколение, понесло в жилите си паниката на опустошението, без угризения, гладни и някак настървени връхлитахме изтощената, зашеметена и добронамерена Германия… Сновяхме из зашеметения Берлин, сякаш искахме да им покажем едно-друго на тия достолепни, силни и мудни немци.