Изповедите на един буржоа

В очите на лайпцигските си хазяи и изобщо на жителите в този голям и привикнал да вижда чуждоземски човешки екземпляри град изглежда съм бил обезпокоително явление. Наблюдаваха под око дрехите ми, не дотам привичната за саксонския вкус прическа, моя будещ подозрение начин на живот, премигвайки. Дребнобуржоазната душица на града възприемаше с враждебност отнесената и ексцентрична младост, която излъчваха появата и действията ми. Тесният кръг, в който се движех — университетът, няколко кафенета и тъй нареченият „артистичен кръг“ на млада актриса, унгарка по произход, в който красивата и екзалтирано-фина девойка беше своего рода „Erdgeist“100, понеже се предполагаше, че както в тамошния „Schauspielhaus“101, така и в живота, играе в амплоато на Лулу — ме възприемаше като подозрителен чужденец. Бях си донесъл за пред немците какви ли не костюми, всичките бяха с кадифени яки и ги носех с черни ризи… Лайпцигските майки с малчугани на ръце зяпаха подире ми от прозорците. Когато заминавах за чужбина, баща ми отнапред ми даде парите за три месеца. Похарчих тази значителна сума още първата седмица, без да разбера как и за какво? — струва ми се, за английски цигари, книги и кафе… Ровех се с кисело изражение из шедьоврите на саксонската кухня и през първите седмици действително живеех на кафе и сухата паста на име „Baumkuchen“102, която се продаваше близо до университета, в „Кафе Фелше“. Предстояха ми три оскъдни месеца и, за да е още по-драматично, недоимъкът ми започна посред зима. Първо продадох дрехите със странните кройки и кадифените яки, и двете дузини. През следващите години продължих да живея така, скитах се и бродех от град на град, кога в хотел, кога в стая под наем с един-единствен костюм, който захвърлях, щом се изтъркаше и вместо него си ушивах нов.