Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Напротив. — Тя поставя ръката си върху моята, за да ме спре и аз вдигам поглед. Очите й са същите, каквито бяха преди — наситено сини, с дълги мигли с много спирала. — Ти беше една от най-добрите ми приятелки, Лекси. Знам, че нещата се промениха. Би трябвало да дойдеш.
— Ами… благодаря — измънквам най-сетне. — Обръщам поканата и прокарвам пръст по буквите. — Как накара майка си да се съгласи на още гости?
— За малко да ме убие — заявява направо Дебс и аз избухвам в смях.
— Да не те е заплашила, че ще ти спре издръжката?
— Именно! — възкликва Дебс и този път и трите започваме да се смеем. Майката на Дебс я заплашва да й спре издръжката, откакто се помня — въпреки че спря да й я дава още преди десет години.
— Донесохме и кифлички — намесва се Фи. — За да се извиним за вчера… — Някой чука на вратата и тя се обръща, прага е застанал Саймън Джонсън.
— Саймън! — стряскам се аз. — Не те забелязах.
— Лекси — усмихва се той. — Може ли да поговорим?
— Ние тръгваме — заявява бързо Фи и трите се изнизват. — Благодаря за… информацията, Лекси. Много ни помогна.
— Чао, Фи! — усмихвам се с благодарност.
— Няма да ти отнемам време — отвръща Саймън и затваря вратата след тях. — Просто исках да споделя с теб как мина събранието в понеделник. Не е нужно да се разчува. От този отдел единствено вие с Байрън знаете. — Той пристъпва към бюрото и ми подава папка.
— Разбира се — кимам. — Благодаря.
Поемам папката от него и виждам на корицата написано „Юни ’07“ и ме бодва някакво предчувствие. Все още нямам представа какво означава това. Вчера прерових всички файлове, но така и не успях да открия някаква информация. Няма нито компютърни файлове, нито документи, абсолютно нищо.
Знам, че трябваше да попитам Байрън, само че човек си има гордост. Исках да разбера сама.
— Нямам търпение да се заема! — потупвам папката с надеждата да съм достатъчно убедителна.
— Добре. Значи в понеделник, в дванайсет точно, те чакам в заседателната зала.
— Ще бъда там — отвръщам със самоуверена усмивка. — Благодаря, Саймън.
В мига, в който Саймън затваря вратата, аз отварям папката. На първа страница е напечатано обобщение и аз преглеждам текста. „Юни ’07… преструктуриране… преразпределение на пазара… цялостна преработка…“
След няколко секунди се отпускам на стола и не знам какво да направя. Нищо чудно, че всичко се пази в тайна. Ще префасонират цялата компания. Ще въведем нови технологии… ще слеем няколко отдела… Продължавам надолу.
„…заради недостатъчно доброто представяне… планове за разпускане…“ Какво?
Прочитам напечатаното отново. След това отново.
Усещам студени тръпки. Имам чувството, че замръзвам на стола, докато препрочитам написаното. Не е възможно… не може да е това, което си мисля…
Прилив на адреналин ме кара да скоча, да се втурна към вратата, да изскоча навън и да хукна по коридора. Саймън е застанал до асансьорите и разговаря с Байрън.
— Саймън! — дишам дълбоко, за да потисна паниката. — Може ли няколко думи набързо?
— Лекси — вдига поглед и забелязвам, че е подразнен.
— Здрасти. — Оглеждам се, за да съм сигурна, че никой не подслушва. — Просто исках… да… уточним някои неща. Тези планове да се ликвидира отдел „Подови покрития“… — посочвам папката. — Това не може да… нали нямаш…
— Най-сетне зацепи. — Байрън скръства ръце и клати глава. Толкова му е забавно, че ми идва да го ударя. Значи е знаел?
Саймън въздиша.
— Лекси, говорих по този въпрос милион пъти, както ти е добре известно. Пазарът се е свил. Ти направи истински чудеса и ние сме ти безкрайно задължени. Ще бъдеш възнаградена. Само че отделът не ни върши работа.
— Не можеш да отрежеш целия отдел и дейността с подовите покрития. Нали така е започнала фирмата!
— Не викай! — срязва ме Саймън и се оглежда. Вече не е приятният човек, когото познавам. — Лекси, не мога да позволя подобно разхищение. Крайно непрофесионално е.
— Ама…
— Няма защо да се притесняваш. Вие с Байрън ще запазите постовете си в управлението. Всичко е много внимателно премислено. Сега нямам време за подобни разговори. — Асансьорът пристига и той се качва.
— Ама, Саймън… — продължавам отчаяно. — Не можеш просто така да уволниш цял отдел…
Прекалено късно е. Вратата на асансьора се затваря.
— Не се нарича уволнение — прозвучава подигравателният глас на Байрън. — Нарича се съкращение. Научи се да се изразяваш правилно.
— А ти как можеш да стоиш безучастен? — врътвам се към него. — Защо не знам нищо по този въпрос?
— Не съм ли ти казал? — Байрън цъка с език и се преструва на засрамен. — Много съжалявам, Лекси, просто ми е трудно да разбера кое помниш и кое не помниш… А ти не помниш нищичко.