Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Обърнах се пренебрежително, но лейди Мелбърн ме настигна и ме хвана за лакътя. „Моля ви, Байрон, убийте детето си и му изпийте кръвта. Ще ви е необходима цялата ви сила.“
„За какво? За да стана същество като пашата? Не.“ Отблъснах я. „Не.“
„Моля ви, Байрон, аз…“
„Не!“
Лейди Мелбърн потрепери от погледа ми и сведе очи. Дълго не пророни нито дума. „Вие сте толкова млад“, най-сетне каза тя. „Но вече разбирате каква сила притежавате.“
Поклатих глава и я прегърнах. „Не искам сила“, тихо казах аз.
„Защото вече я владеете.“ Тя ме погледна в очите. „Какво друго бихте могъл да желаете?“
„Мир и спокойствие. Отново да бъда смъртен.“
„Невъзможни мечти“, отсече лейди Мелбърн.
„Да“, усмихнах се аз. „И все пак, докато Ада и Августа са живи“, замълчах, „това ще значи, че част от мен още е смъртна.“ Лейди Мелбърн се разсмя. Взех я в прегръдките си, а тя като уловена в капан, се взря дълбоко в очите ми. „’Вие ме молите“, бавно изрекох аз, „да разкрия загадките на нашата вампирска порода. Тайната обаче, е не да ги разкрием, а да избегнем това състояние. Вампирите имат сила, знания, вечен живот, но всички те са нищо, щом трябва да пием кръв. Защото докато съществува тази жажда, ние ще бъдем презирани и преследвани. И все пак моята жажда с всеки изминал ден става все по-свирепа. Скоро кръвта ще бъде единственото ми удоволствие. Всички други ще съдържат вкус на пепел в устата ми. Това е моята орис — нашата орис, лейди Мелбърн, не е ли така?“
Тя не отговори нищо. Видях в очите й отражението на собственото си лице — строго и напрегнато. Чувствата ми го засенчиха както облаците засенчват земята.
„Аз ще намеря изход“, казах най-после. „Ще го търся, ако трябва, и на онзи свят. Докато губя човешките си черти пътуването ще става все по-трудно, странстването — все по-жестоко. Преди не разбирах това, но сега всичко ми е ясно. Да.“ Кимнах. „Сега ми е ясно.“ Гласът ми замря. Взрях се в тъмнината. Стори ми се, че една тъмна фигура ме наблюдава. Тя отново като че ли имаше лицето на Вакел паша. Мигнах и всичко изчезна. Обърнах се отново към лейди Мелбърн. „Аз ще напусна Англия. Сестра ми и детето ми ще останат тук. Няма да пия от тяхната кръв.“
Тръгнах към вратата. Този път лейди Мелбърн не се опита да ме спре. Прекосих стаята и излязох, а стъпките ми прокънтяха в тишината на коридора. Там видях Каролайн Лем. Беше ужасно отслабнала. Усмивката й, когато минах край нея, напомняше усмивка на череп. Тя стана и ме последва. „Чух, че напускаш Англия“, рече ми. Аз не отговорих. Тя ме хвана за ръката. „Какво ще кажеш на жена си?“ попита. „Вампир!“
Обърнах се лице в лице с нея. „Подслушваш по ключалките, така, ли, Каро? Това понякога е опасно.“
Каро се разсмя. „Да, може би“, рече тя. Имаше странно, зло изражение, но колкото и да се опитваше, не й се отдаде да устои на моя поглед. Дръпна се назад. Аз продължих по коридора.
„Вземи ме със себе си!“ изведнъж се провикна Каролайн. „Ще постилам креватите на твоите любими! Ще обикалям из улиците да ти търся жертви! Моля те, Байрон, вземи ме!“ Затича се след мен и се хвърли в краката ми. Взе ръката ми и започна да я целува. „Ти си пропаднал човек, Байрон, но все пак си ангел. Вземи ме със себе си. Обещай ми. Закълни се.“ Тялото й започна да се тресе. „Сърцето на вампира е като желязо“, измърмори Каролайн по-скоро на себе си, отколкото на мен. „То омеква, само когато се загрее от огъня на сладострастието. После отново става хладно и твърдо.“ Тя ме погледна в очите и истерично започна да се смее. „Да, хладно и твърдо. Хладно като самата смърт!“
Отблъснах я.
„Не смей да тръгваш без мен!“, неуверено викна тя. „Такава любов и такава омраза — няма да посмееш!“
Продължих напред.
„Ще те прокълна! Ще те прокълна, ще те прокълна!“ Гласът на Каро пресекна и замря. Аз се спрях. Погледнах назад към нея. Каро, все още на колене, потрепери, после припадъкът като че ли премина и тя избърса сълза от окото си. „Ще те прокълна,“ повтори отново тя, този път по-тихо. „Скъпа моя любов, аз ще те спася.“
Три седмици по-късно, без мое знание, тя посети Бел. Аз, разбира се, не успях да замина. Августа ни гостуваше, но кръвта на Ада, ах, кръвта на Ада — бе много по-сладка от нейната. И така аз останах, а изкушението се надигаше. Знаех, че лейди Мелбърн е права, че някой ден ще му се подчиня. Една нощ, изправен до люлката щях да го направя, ако Бел не ме бе прекъснала. Тя ме погледна по странен начин и притисна бебето до гърдите си. Каза ми, че искала да се махне от Лондон, да се върне в провинцията, да погостува на родителите си. Аз разсеяно кимнах. Скоро след това Анабела замина. Бях й казал, че ще я последвам. До каретата, с която се готвеше да отпътува, тя ми поднесе дъщеря ни, за да я целуна. После Бел ме целуна страстно и ме задържа в прегръдката си, докато започнах да си мисля, че никога няма да замине. Накрая се откъсна от мен. „Довиждане, Байрон“, рече ми тя. Качи се в каретата, а аз я проследих с поглед надолу по „Пикадили“. Нямаше повече да видя нито нея, нито детето си.