Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Но не станало така, както се надявали. Много гъсенички се налепили по оградата и цели купища останали по дърветата, защото не можели да слязат от тях. Но никой не можел да каже, че са ги ограничили. Имало ги и вътре, имало ги и вън. Имало ги навсякъде. Те пълзели по пътищата, по оградите на нивите, по стените на къщите. Излизали от Мирната гора и нападали други части на Колморден.
— Те няма да се свършат, преди да унищожат цялата гора — казвали хората. Те били много разтревожени и не можели да сдържат сълзите си, когато отивали в гората.
Кар така се отвращавал от тези пълзящи гадинки, че почти не излизал от вратата навън. Но един ден решил, че трябва да отиде да види какво прави Сивушко. Тръгнал по най-късия път, като тичал с наведена до земята муцуна. Когато стигнал до корена, където миналата година разговарял със смока, Безпомощния пак го извикал.
— Каза ли на Сивушко онова, което ти поръчах при миналата ни среща? — попитал смокът.
Кар само изджавкал и продължил пътя си.
— Кажи му все пак! — извикал подире му смокът. — Нали виждаш, че хората нищо не могат да направят против тази напаст!
— И ти нищо не можеш! — отвърнал Кар и затичал нататък. Кар намерил Сивушко, но еленът бил толкова мрачен, че едва отвърнал на поздрава му. Веднага заговорил за гората.
— Какво не бих дал, за да се тури край на това бедствие — казал той.
— Тогава ще ти кажа как можеш да спасиш гората — отговорил Кар и му предал думите на смока.
— Ако беше за някой друг, веднага щях да напусна гората — рекъл еленът. — Но откъде ще намери сили да я спаси един нещастен смок?
— Това са, разбира се, празни приказки — казал Кар. — Смоците винаги си дават вид, че знаят повече от другите животни.
Когато Кар си тръгнал за в къщи, Сивушко го придружил малко по пътя. По едно време Кар чул един кос да вика от върха на една борика:
— Ето го Сивушко, който унищожи гората! Ето го Сивушко, който унищожи гората!
Кар не повярвал на ушите си, но малко след това един заек прекосил пътеката пред тях. Като ги видял, заекът се спрял, размахал уши и извикал:
— Ето го Сивушко, който унищожи гората! — После хукнал да бяга, колкото му държат краката.
— Какво искат да кажат? — попитал Кар.
— Не знам — отвърнал Сивушко. — Мисля, че дребните животни в гората са недоволни от мен, защото аз ги посъветвах да потърсим помощ от хората. Когато разчистиха гъсталаците, те загубиха всичките си скривалища и леговища.
Повървели още малко заедно и Кар чувал как от всички страни викат:
— Ето го Сивушко, който унищожи гората!
Сивушко се преструвал, че нищо не чува, но сега Кар разбрал защо приятелят му бил толкова мрачен. И изведнъж го попитал:
— Слушай, Сивушко, защо смокът казва, че си убил онази, която той обичал най-много от всичко?
— Отде да зная — отвърнал Сивушко. — Ти знаеш, че аз никого не мога да убия.
Малко след това срещнали четирите стари елена: Гърбушко, Рогачко, Рошльо и Юнака. Те вървели бавно и замислено.
— Добра среща! — извикал им Сивушко.
— Добра среща! — отговорили елените. — Тъкмо те търсехме, Сивушко, за да се посъветваме с теб за гората.
— Научихме се — казал Гърбушко, — че в гората е било извършено злодеяние и че тя сега загива, защото злосторникът не е наказан.
— Какво злодеяние?
— Някой е убил безвредно животно, което не му е послужило за храна. Тук, в Мирната гора, това се смята за злодеяние.
— Кой го е извършил? — попитал Сивушко. — Извършил го бил някой елен и ние искаме да те попитаме не знаеш ли кой е той.
— Не — отвърнал Сивушко. — Никога не съм чувал елен да е убил безвредно животно.
Сивушко се разделил със старите елени и продължил пътя си с Кар, но ставал все по-мълчалив и все по-ниско навеждал глава. Минали край пепелянката Крюле, която лежала на камъка си.
— Ето го Сивушко, който унищожи гората! — изсъскала и Крюле като останалите. Сега Сивушко изгубил търпение. Той се приближил до змията и вдигнал крак.
— И мен ли искаш да убиеш, както уби жената на стария смок? — казала Крюле.
— Кога съм убивал смок? — попитал Сивушко.
— Първия ден, когато пристигна в гората, ти уби жената на Безпомощния — отговорила Крюле.
Сивушко бързо отстъпил назад и продължил пътя си с Кар. Изведнъж той се спрял.
— Кар, аз съм извършил това злодеяние. Аз съм убил едно безвредно животно. Заради мен загива гората.
— Какво приказваш?! — прекъснал го Кар.
— Кажи на Безпомощния, че Сивушко тази нощ напуска гората!
— Такова нещо никога няма да кажа! — отвърнал Кар. — Страната на север е опасна за елените.