Сребърни реки

Нещо в сърцето на Дризт се прекърши, надеждата му рухна. Ръцете му затрепериха. Никога досега не бе усещал такава болка, защото никога досега не бе идвал в някое място без да очаква да бъде отритнат. Въпреки това успя да потисне гнева си — това бе приключението на Бруенор, а не неговото собствено… за добро или за зло.

— Долни псета! — изкрещя джуджето. — Елфът струва колкото една дузина такива кат’ вас, че и повече! Спасявал ми е живота стотици пъти, а вие смеете да ми казвате в очите, че не е достатъчно добър за смрадливия ви град! Колко тролове са паднали под вашите мечове, ето туй ще ви попитам аз!

— Успокой се, приятелю — спокойно го прекъсна Дризт. — Очаквах нещо такова. Та те няма как да познават Дризт До’Урден. Заслужена е черната слава на моя народ, не мога да ги виня. Вървете, идете в Сребърния град, а аз ще ви чакам.

— Не! — отсече Бруенор, а гласът му недвусмислено говореше, че няма да позволи на никой да оспорва решението му. — Ако ти не можеш да влезеш, никой от нас няма да влезе!

— Помисли за целта ни, твърдоглаво джудже! — скара му се Дризт. — Та тук се намира Подземието на мъдреците! Може би единствената ни надежда!

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Вдън Бездната да пропадне тоз’ проклет град и всичките му жители с него! Сундабар се намира на по-малко от една седмица път оттук. Шлем, приятелят на джуджетата, ще бъде по-гостоприемен или аз съм голобрад гном!

— Трябва да влезеш — обади се и Уолфгар. — Нека не позволяваме на гнева да ни попречи. Ала аз оставам с Дризт. Там, където той не може да влезе, Уолфгар, син на Беорнегар, отказва да отиде!

Бруенор изобщо не обърна внимание на съвета му — с тежки, решителни стъпки той вече се отдалечаваше по пътя, по който бяха дошли. Риджис сви рамене и го последва — той също бе предан на елфа.

— Може да лагерувате, където поискате, без да се боите от нищо — почти извинително рече стражът. — Сребърните рицари няма да ви закачат, нито ще оставят някое чудовище да се доближи до земите на Сребърния град.

Дризт кимна — болката, че отново го бяха отхвърлили, бе все така силна, ала също така разбираше, че злощастната случка не бе станала по вина на стража и че мъжът с нищо не можеше да промени нещата. Той се обърна и бавно последва приятелите си. Тревожните въпроси, за които бе избягвал да мисли през всички тези години, го заляха като вълна, от която не можеше да избяга.

Уолфгар обаче съвсем не беше толкова снизходителен.

— Постъпихте несправедливо с него — заяви той, когато Дризт се отдалечи. — Никога не е вдигал оръжието си срещу някой, който не го заслужава, и този свят — и моят, и вашият — би бил много по-ужасно място, ако го нямаше Дризт До’Урден!

Стражът гледаше встрани — нямаше какво да отговори на заслужените упреци.

— Не ще да е благороден онзи, който може да издава толкова несправедливи заповеди! — отсече младият варварин.