Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Най-добрият номер, който знам, дъщеря ми, и който никога не съм пожелавал да покажа, до днес наистина беше неподходящ за сцената.
Джеролдо бавно приседна обратно на стола.
— Всъщност го научих преди много лета от един индуски факир.
Всеки момент можеше да припадне.
— При съответните обстоятелства това странно мъничко нещо ми позволява да не кървя известно време.
Джилиън вече беше тръгнала да повика директора, когато Великия Джеролдо се свлече от стола. Последната му мисъл, преди да изпадне в безсъзнание, бе, че това едва ли бяха най-подходящото място и най-идеалната публика, пред която най-после, след като толкова години го бе пазил в тайна, да разкрие своя невероятен номер. Когато лекарят го закърпи, ще трябва да помисли как да включи номера в представлението. Все пак, мина му през ума, докато мракът го поглъщаше, синхронът беше наистина съвършен.
К. Дж. Чери
Уилоу
Седми ден вече яздеше, оставил зад гърба си пушека на изгорелите поля, нагоре по склоновете на планината покрай голи зъбери и орлови канари и пак надолу през сиви изсъхнали трънаци и млада хвойна по стръмния гръб на планинския масив. Конят му едва повдигаше копита, измършавял и охлузен. Очуканите доспехи се нуждаеха от поправка, но не му се занимаваше с тях. Така пътуваше ден след ден — отдалечаваше се от войната, от младостта, която бе пропилял в нея, и от службата, която бе изоставил.
Казваше се Дубан и домът му беше далеч напред, но пътят изглеждаше съвсем различен от този, по който бе минал преди десет години. Помнеше нивите и селата, и слънцето над планините, когато конят му беше млад и доспехите му блестяха в ярки цветове, а той отиваше да поеме службата си при херцога. Сега около него една след друга се разстилаха безцветни и безрадостни гледки. Може би поради сезона — тогава бе пролет. Сега беше краят на лятото и вероятно тази беше причината. Или пък цветовете тогава, когато лесно можеше да се заблуди, бяха само в очите му — преди старият херцог да му покаже истинското лице на света и преди рицарите, навремето защитници на тази земя, да се превърнат в разбойници, които я грабеха и плячкосваха и опожаряваха градовете, а пушеците се издигаха към небето, полята се покриваха с кости и желязо и мършата бе единствената храна за птиците. А може би войната бе прехвърлила планините и бе завладяла и опустошила целия свят. Смътно си спомняше огрени от слънчева светлина зелени морави, които сега не виждаше, но това никак не го изненадваше, както не го изненадваха и най-отвратителните гледки, с които очите му бяха свикнали.
През онази пролет преди десет години тялото му не носеше белезите, с които бе покрито сега. Старите рани боляха, нощем студът човъркаше ставите и тези болки бяха единствените му спътници. Останал беше без дом и без господар и сега, докато все още можеше да държи меча, търсеше нов дом и нов господар, и някоя по-успешна война. Искаше да вдигне покрив над главата си, преди да се е превърнал в грохнал старец, загубил и последната надежда. Парче хляб, постеля за сън и малко вино за болките, когато завали дъжд: не се надяваше на нищо повече.
От време на време някой процеп между скалите разкриваше пред погледа му скучния гоблен, изтъкан от короните на дърветата, между които извиваше пътят. Колкото по-надолу се спускаше, толкова по-близо бяха дърветата и толкова по-надалеч се простираше гората — много по-голяма, отколкото в спомените му. На моменти спираше да огледа внимателно пътя, скрит между стволове и шубраци.
Видя как птиците полетяха уплашени над върхарите някъде пред него и дръпна толкова рязко юздата, че умореното животно вирна глава и напрегна мускули. Черни криле запърхаха във въздуха и известно време кръжаха, преди отново да се скрият в короните на дърветата. Прецени колко му остава да стигне дотам, подкара коня и измъкна очукания щит от кожения калъф. Изпита съжаление, че не бе позакърпил доспехите си, и откачи шлема от седлото. Движеше се по средата на пътя, както правеше винаги когато излизаше на открито място — внимаваше да не пропусне нечия неочаквана поява или да не го изненада зловещият блясък на метала. Изпита не страх, а само спокойна непоколебимост.
Войната го бе научила, че по пътищата й не се срещат приятели. Яздеше дебнешком, стараеше се копитата на коня да не чаткат по стърчащите тук-там камъни. Усещаше в себе си надеждата на хищник — за храна, каквато отдавна не му достигаше, и за всичко друго, което би могъл да намери. Ако бяха много, щеше да се опита да отмине незабелязан, ако беше един човек — това бе друга работа.