Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
След това вдигна глава, изправи се и затънал до глезени във водата, отново пое бавно и неотклонно напред. Риданието се чу по-ясно. Дубан се понадигна на седлото, затърка отново очи и тялото му пак се заклатушка върху гърба на коня. След това се прекръсти и си спомни какво носи със себе си. Спомни си за статуята с изрисуваните очи, за огъня и заобикалящия го мрак, за завинаги замлъкналите гласове. Страхът сви на топка стомаха му и стисна като в обръч сърцето му. Вече не смееше да опъне поводите… нямаше никаква надежда да потегли назад, да свърне встрани, нямаше никаква представа накъде бяха поели, нито колко далеч бяха стигнали. Сега единствената му надежда бе обезумялото животно, което го бе спасявало толкова пъти на бойното поле, врязвайки се в железните рицарски редици: пришпорвано от същия ужас, само то можеше да го измъкне от това проклето място и от тази безкрайна нощ, стига да не го напуснеха силите. Говореше му, потупваше го по мършавата шия, умоляваше го, но то не променяше равномерния си ход, нито бърз, нито бавен, макар че вече едва дишаше и плещите му бяха покрити с потна пяна.
Навлязоха в плътната сянка на стари върби, чиито клони криеха нощен мрак и груби ласки под сводестите корони. Здрач и мрак се редуваха, а риданието все повече напомняше човешки вопли и страхът все по-силно стягаше гърлото му.
Сякаш ридаеше дете, изгубена в нощта душа, която оплакваше съдбата си. Стенанията се носеха отляво и отдясно, отзад и отгоре, извираха от клоните на дърветата и от миналото. Един-единствен звук, който го оплиташе в мрежите си. В миг на внезапно просветление той грабна закачената на седлото торба, бръкна рязко и метна потира и кръста, които проблеснаха през завесата от клони, пльоснаха в черната вода и тя ги погълна. Конят не спря. Дубан се извърна напред, за да предпази лицето си от влажните и студени клони. Вече нямаше злато. Сега стенанието идваше отпред и отгоре, видя някаква бледа сянка с разпуснати коси сред сухите клони на една върба. Приличаше на призрак и той заби шпори в хълбоците на коня.
Животното трепна и спря. Дишаше тежко, главата му бе увиснала чак до земята. Дубан погледна отново към клоните, но привидението бе изчезнало. Огледа се наоколо — една бяла фигура отмести с ръка провисналите върбови вейки. Беше съвсем гола и мъничка… пристъпи с протегнати ръце и с втренчени в него големи тъмни очи, а косата й се развяваше като призрачен воал около бялото тяло. В нощния полумрак забеляза, че очите й са пълни със сълзи. Ръцете молеха. Краката й бяха съвсем тънички… детска фигура, детинско лице. Смушка коня, за да я отмине, както бе отминавал толкова много бездомни сираци: спомни си очите им, умолително протегнатите ръце, изпъкналите ребра и сплъстените коси, хлътналите кореми и зъзнещите от студ голи телца. Но животното не помръдна и малките й ръце сграбчиха стремето, откритият й поглед бе насочен към него.
— Заведи ме вкъщи — помоли го тя. — Студено ми е.
Ритна стремето, за да го освободи от пръстите й. Тя се дръпна назад и застана неподвижно, булото на косата й покриваше малките гърди, ако изобщо имаше вече гърди, едва забележима сянка разделяше бедрата и тази белота му напомни друга белота — на скалите, — но тези очи бяха живи и го гледаха обидени и потъмнели от страх.
— Ти ли плачеше? — попита я той.
— Берях цветя и дойдоха мъже — отново се разхълца тя. — Затичах към вкъщи.
Момичето беше най-обикновено момиче и блатото беше най-обикновено крайречно мочурище, а някъде наблизо имаше тихо и уютно домашно кътче. Подаде й колебливо ръка. Тя се приближи и стисна със студени и слаби пръсти голямата му длан. Хвана я с другата си ръка през тъничкия кръст и я вдигна — беше лека като перце. Конят тръгна, преди да бе успял да я настани. Оправи поводите, нагласи я в скута си, а тя мушна главичка в рамото му и обви врата му с две ръце. Вместо ребра пръстите му усетиха две меки подутини и нежна кожа. Погледна надолу и видя сенчестия облак на косите й, а изгрялата в този момент луна опипа с лъчите си детското тяло, проблясна по голите закръглени хълбоци и дългите бедра и надникна в сенчестата вдлъбнатина между тях. Тялото й се затопли. Тя се размърда и премести крака, притисна се още по-силно към него и той усети да го залива топла вълна. Върбовите клонки се полюшваха над тях, конят напредваше с неумолимия си ход, а той изведнъж си помисли, че единствената преграда между тях е ризницата му.