Магьоснически свят

От време на време заспиваше на седлото, главата му клюмваше на гърдите, а ръката с омотаните около пръстите поводи се отпускаше върху седлото. Конят продължаваше да пристъпва тежко, откъртваше по някое клонче от шубраците край пътя, опъваше врат, за да достигне тревата — тогава той се събуждаше от полюшването напред и изпитваше облекчение, че наоколо му е все още светло. Сънуваше пожарища и изпепелени села — такива бяха сънищата му през последните месеци. Вече не се събуждаше ужасен, а само потръпваше с плувнало в пот тяло, все едно го бяха полазили мравки, и се заслушваше в обичайните звуци на поскърцваща кожа и прозвънващо желязо, в шепота на тревата и в равномерния ритъм на копитата. Опитваше се да не заспива, не защото сънищата го плашеха, а защото се боеше да не налети на някоя опасност по пътя. Но еднообразните звуци и жуженето на насекомите в късния летен следобед отново го унасяха и колкото и да се мъчеше, главата му отново клюмваше и очите му пак се притваряха, съвсем за малко, само за минутка, конят само това чакаше, за да се опита пак да си открадне малко трева, и той отново се събуждаше.

Този път го събуди рязко разтърсване — десният крак на коня бе стъпил на по-ниско — и той чу плясъка на вода под копитата. Вдигна глава в сумрачната мараня наоколо си и видя тънки зелени листа, провиснали клони и стърчащи от водата храсти и дървета. Конят прецапа тинестия участък и стъпи върху чиста трева.

Дубан погледна назад, но не видя никаква пътека. Във всички посоки гледката беше еднаква — застояла вода покриваше всичко наоколо, тук-там стърчаха храсти и дънери, надвисналите клони докосваха повърхността й, мержелееха се ясно очертани гьолове. Конят не спираше безсмисления си ход, върбовите клонки гъделичкаха лицето на Дубан и той ги отстраняваше с ръце, а конят продължаваше напред и напред, без да намалява темпо, без да се поколебае, сякаш изпаднал в умопомрачение от преумора и пристъпвайки като замаян от крак на крак през лепкавата кал в плитките локви. Денят си отиваше. Кървави отблясъци се процедиха през короните на върбите, откъм гъстите шубраци се прокрадна здрачът, постепенно погълна последните искрици върху водната повърхност и покри всичко с ужасяващо скучното си и измамно еднообразие. Той дръпна поводите и конят спря, но в мига, в който ги отпусна, животното продължи в същия бавен и монотонен ритъм, сякаш бе взело непоколебимо решение да върви така, докато грохне окончателно. Жабите крякаха вечната си еднообразна мелодия. Водата бълбукаше и се плискаше под копитата и над калта се издигаше зловонният дъх на разложение. Той отново дръпна поводите, но този път безропотно отзивчивото по време на битка животно пренебрегна нареждането и продължи напред, напрегнало вратните си жили. Той уви поводите около китката си и се изопна назад с цялата тежест на тялото си, успя да изтегли главата му чак до гърдите си и конят най-после спря… но щом ги отпусна, добичето отново протегна глава и я замята във всички посоки, за да се освободи от опънатите поводи. Той го накара да завие, за да забрави накъде е вървял, но животното направи пълен кръг около себе си, цамбуркайки из рядката тиня, и упорито потегли отново в същата посока. Дубан го наруга, след което започна да го увещава: как бяха воювали заедно на младини, как им предстои да прекарат още много дни заедно, ще си намерят някое топло местенце за зимата, няма да има никакви битки повече и никакво спане на открито в нощния студ. Но конят продължаваше да напредва в безцветния мрак под надвисналото сиво небе и водата стенеше и шуртеше в тишината.