Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Наистина го познаваше… от много-много години. Брийо, наричаше се Брийо, син на Дейн. Бяха еднакво млади и еднакво уплашени при първата си битка. Получиха едновременно първите рани по време на следващата… войната ги бе разделила и отново ги бе събрала тук тази нощ. Усети, че от виното му се повдига. Брийо би го посрещнал като приятел. Не бяха много мъжете, които биха го сторили, но Брийо положително щеше да го направи. Ако изобщо се беше сприятелявал с някого в годините на службата, то беше именно с него, но мина толкова време и почти го бе забравил. Ето го сега през очите му — на неговата възраст, рус, с белега на веждата, който му остана от битката при Лугдан, когато той самият бе дамгосан по брадичката и на мястото не растяха никакви косми.
Изпсува и се засрами, застанал пред това мъртвешко лице с обърнати към огъня очи, които сякаш умишлено бяха спрели да му обръщат внимание. Беше време, когато двамата крояха планове, как ще се прославят — той и този млад мъж, който отдавна не бе млад, — как ще натрупат богатства и слава. Изсмя се отвратен, като се сети за обраната църква, за жената, за това, как бе приключило всичко, за войната, за техните планове и за причините, които ги бяха добели дотук. Великолепие, блестящи доспехи, избраници в свитата на краля. И накрая какво — църковно злато и студен женски труп. Надигна за последен път манерката, отпи и тръгна. Вълчият инстинкт му подсказа, че бяха се случили твърде много неща и е крайно време да се махне.
Беше по-разумен от Брийо. Натовари златото, храната и още някои неща на коня, качи се на седлото с манерката в ръка… и потегли бавно. Остави огъня сам да загасне под вторачения поглед на мъртвеца. Не след дълго заспа на седлото, без да изпуска празната манерка. Конят застина в очакване, докато той намери сили да се свлече от гърба му и да се свре в шубраците.
Заспа с бронята, стиснал в ръка дръжката на меча, и засънува потънали в пламъци градове, мъртвешки лица, мятащи се пред очите му голи женски крака. Събуди се с вик, потръпна и отново заспа.
Този път му се присъни църква, пожар и свещеник, прикован към вратата на църквата.
Лугдан и безсмислено мятащи се тела, топовни гърмежи, неспирно дрънчене на желязо, човешки крясъци и после тишина — пуста, безнадеждна тишина…
Стая с каменни стени, пълна със запалени свещи, блясъкът на златото от олтара, пълният до ръба потир, тържествено отекващите гласове от детството. Олтарът на Девата, статуята в синя роба с изрисувани очи, протегнала към всички благославящи ръце… И отново тишина, удавила звънтящите гласове, и угасени от вятъра свещи.
Камъните започнаха да се срутват, вятърът се усили, заразмятал пушечночерни кичури коса пред нечие бледо лице. Писък разцепи тишината — писъкът на жената, — белите й крака рухнаха…
Той извика, конят се подплаши и се омота в гъсталака, а Дубан затътри крака подире му, все още замаян от съня, и запроклина шубраците, които деряха лицето и ръцете му.
Дневната светлина се просмукваше през балдахина от листа. Намери меча и го пъхна в ножницата, огледа колана си, качи се на седлото и потегли, но сега пътят беше много по-тесен от онзи, който си спомняше. Някаква птица зачурулика весело и трелите й отекнаха нелепо сред сумрака, който го заобикаляше под надвисналите клони. Сигурно бе кацнала на върха на някоя клонка, огряна от слънчевите лъчи, и пред погледа й се разкриваха съвсем други гледки, а не тези мъртви шубраци, окапали листа и разкривени стволове. И той изпита омраза към нея. Пришпорваше коня, щом пътят се разширяваше, и не го оставяше на мира, докато пяната не покриеше коленете му и дръгливото животно не се задъхаше от изтощение. Когато видя проблясъците на зазоряването, отново го пришпори и конят препусна към светлината. Премина в ходом едва когато слънцето се показа и запристъпва, пъхтейки под лъчите му. Гората свърши и се ширнаха поляни с трева и храсти, а сред тях се белееше друг път от запад.
Това не беше същият път, който си спомняше. Слънцето припичаше в гърба му, тънки струйки пот потекоха под доспехите, проникнаха до всяко ъгълче на тялото му и ватата залепна по седалището, ръцете и бедрата му. Късно следобед пътят отново се спусна надолу, навлезе в друга долчинка и той разбра със сигурност, че се е загубил. Имаше следи от хора, пограничен камък, стари коловози. Тесният път се разделяше на две — единият, с коловозите, завиваше на запад, а другият, обрасъл с трева, лъкатушеше на изток към някаква гора.
Не желаеше да вижда никого, нито да среща съпротивата на селяните, които нямаше да се зарадват на появата му. Ако им се удадеше и най-малка възможност, като нищо биха прерязали гърлото му, защото беше сам. Такива работи се случваха често. Избра пътя на изток, далеч от хора и къщи, и единственото му желание бе в края на това пътуване да намери най-после местенце, където никой не познава мъките на войната, където никой дори не е чувал за нея, и там да претопи своето злато, да го пробута парче по парче и да намери пристан и спокойствие за остатъка от живота си.