Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Не исках да те тревожа, мила.
— Не си искал да ме тревожиш ли? — изкрещя тя, прекоси стаята и се наведе така, че носовете им почти се докоснаха.
— Значи си знаел, че няма да дойда, пиян идиот такъв!
— Не разрешавам да ми се говори по този начин, млада девойко! Аз съм твой баща!
— Не си ми никакъв баща. Ти си мъжът, за когото е била омъжена мама, преди да почине. Това не е едно и също.
— Аз съм твой втори баща — отвърна той и издържа втренчения й поглед, без да мигне.
Джилиън въздъхна и притвори очи. След кратка пауза ги отвори и каза:
— Да, прав си, и в общи линии добър баща.
И както обикновено се случваше между нея и Джери, гневът й мигновено се изпари и тя го целуна по носа.
— Но се дръж прилично. Тия тук са мюсюлмани и не си падат по пиенето.
— Не съм близвал…
— От сутринта — довърши тя.
— Само една капка, за да поотпусна изопнатите си нерви — продължи да се оглежда той.
— Като се приберем, по-добре си потърси друго момиче — каза Джилиън.
— Защо? — извърна се Джеролдо.
— Искам да се махна. Ти какво, да не си мислиш, че ти трябват две смотанячки за това изпълнение?
— Защо искаш да се махнеш? — повтори въпроса си той.
— Защото съм на трийсет и две, а изглеждам на четирийсет и две! — каза Джилиън, изучавайки отражението си.
Лицето й бе слабо и тя поддържаше форма, защото работата на сцената я изтощаваше. Но знаеше, че не е това, което мъжете наричат красавица. Интересна, привлекателна, може би дори и хубава, но не и красива.
— Единствените мъже, с които се срещам, са комици, саксофонисти и циркови агенти. Или са женени, или извратени, или наркомани, или мръсници.
Гласът й омекна независимо от гневните викове на тълпата, проникващи през вратата.
— Искам да си намеря мъж, да се омъжа и да имам деца, Джери. Нямам много време.
Джеролдо тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата се отвори.
— Не можете ли да почукате? — викна Джилиън на директора на театъра, който беше блъснал вратата.
— Ваш ред е — отвърна той, без да обръща внимание на въпроса й, докато внимателно оглеждаше всяка дреболия по костюма й.
В прозрачното трико под оскъдния екип изглеждаше почти гола, макар да беше облечена от глава до пети.
— Съветвам ви да покажете най-доброто от себе си — продължи той със странния си етонски акцент, който изобщо не съответстваше на стандартната му арабска физиономия. — За съжаление публиката не хареса особено комика.
Внезапно зад театъра изтрещяха няколко силни изстрела. Джилиън скочи и сложи ръка на устата си.
— Какво беше това?
— Наистина съжалявам, но това беше за комика — каза нервно директорът. — Полковник Зосма е сред публиката тази вечер. Той никак не го хареса.
И поклати глава.
— Лошо изпълнение. Много лошо. Трябва да се постараете доста пред полковника. Нашият вожд понякога е… непредсказуем — завърши той, докато излизаше.
Вратата се затвори и Джилиън прошепна:
— Зосма! Този убиец…
— Спокойно, Джилиън — изправи се Джеролдо и я потупа по ръката, за да й вдъхне увереност. — Ще видиш, че ще ги смаем. Сигурен съм, че тези селяндури не са виждали такова чудо.
— Тези селяндури имат автомати — прекъсна го тя, а лицето й изразяваше едновременно гняв и ужас. — При това очевидно са склонни да ги използват. Никога не са те оценявали такива критици, Джери.
— Просто ще им покажем най-доброто, на което сме способни, нали така?
Обърна се да излезе от стаята, но Джилиън го дръпна за ръката и каза тихо, но настоятелно:
— Откакто се помня, Джери, все ми разправяш за своя „невероятен номер“. Може би му е дошло времето.
Джеролдо се спря.
— Много е труден, Джилиън, а е и твърде недоловим за такава огромна сцена. Отгоре на всичко е необходим абсолютен синхрон. — Замълча за момент и продължи: — А и не съм го изпълнявал от години. Макар да не съм сигурен дали това има някакво значение.
Поклати глава и добави някак разсеяно:
— Съжалявам, но не виждам с какво точно би ни помогнал. Тръгна по тесния, мрачен коридор отстрани на сцената, докато работниците привършваха подреждането на реквизита му по местата, определени от него сутринта. Джилиън го настигна.
— Преди да умра, искам да разбера какво представлява.
— Някой ден ще ти кажа — потупа я той по ръката.
Открехна завесата отстрани и Джилиън се навря да погледне под брадичката му. Театърът бе строен по време на колонизацията. Партерът бе изпълнен от простолюдието, по-голяма част от което бе облечено с бели ризи и черни панталони, макар да се виждаха и няколко костюма, а също и традиционните носии. Първият балкон беше претъпкан с въоръжени мъже във военни униформи. Всички пътеки се охраняваха от войници с автомати. В ложата над срещуположния ъгъл на сцената се хилеше огромен мъж с невероятно количество медали на гърдите си.