Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
След като преодоля успешно вратата, Натаниел побърза напред и с десетки объркани извинения, помогна на жертвата да се изправи на крака, преди да започне да събира документите. Докато го правеше, под акомпанимента на продължителните потоци от пискливи оплаквания на възрастната жена, той видя позната слаба фигура да излиза от една врата на другия край на фоайето и да се насочва към тях. Джейн Фарар, асистентът на Дювал, елегантна и с блестяща тъмна коса както винаги. Лицето на Натаниел се изчерви; разбърза се, но имаше прекалено много хартии за събиране, а фоайето не бе голямо. Много преди да приключи и докато възрастната дама разгорещено му казваше какво мисли за него, госпожица Фарар пристигна на мястото. Мярна обувките й с крайчеца на окото си: беше спряла и го гледаше. Доста добре си представи как стои отстрани и се забавлява.
С дълбока въздишка той се изправи и тикна документите в ръцете на старата жена.
— Ето. Още веднъж се извинявам.
— И би трябвало — небрежен, арогантен, най-отвратителен малък…
— Да, нека ви помогна с вратата…
Той я завъртя твърдо, насочи я с бутане между лопатките и набързо я изблъска. Изтупвайки дрехите си той се обърна и примигна, сякаш бе силно изненадан.
— Госпожице Фарар! Какво удоволствие.
Тя се усмихна лениво и загадъчно.
— Господин Мандрейк. Изглеждате леко задъхан.
— Така ли? Е, аз наистина имам доста спешни задачи този следобед. А и краката на тази бедна стара жена не издържаха, така че се опитах да помогна… — Хладните й очи го преценяваха. — Ами… аз най-добре да вървя…
Той се отмести, но Джейн Фарар внезапно пристъпи по-близо.
— Знам, че си зает, Джон — рече тя, — но с удоволствие бих изслушала съвета ти за нещо, ако мога да съм така дръзка. — Тя безгрижно нави на пръста си един дълъг черен кичур коса. — Какъв късмет! Толкова се радвам, че се срещнахме така случайно. Дочух клюки, че наскоро си успял да призовеш джин от четвърто ниво. Това истина ли е? — Гледаше го с големите си, тъмни очи, преливащи от възхищение.
Натаниел леко отстъпи назад. Може би беше леко възбуден, естествено, и малко поласкан, но все пак изобщо нямаше желание да обсъжда толкова лични неща като избора му на демон. Лош късмет беше, че инцидентът в Британския музей бе станал толкова публичен — сега спекулациите за слугата му щяха да се разпрострат. Но никога не бе мъдро да си непредпазлив: сигурен, скрит, силен. Усмихна й се обезпокоено.
— Вярно е. Не си грешно информирана. Уверявам те, че не е нещо кой знае колко трудно. А сега, ако нямаш нищо против…
Джейн Фарар въздъхна леко и кокетно намести един кичур коса зад ухото си.
— Ти си умен — каза тя. — Знаеш ли, опитах се да направя точно това — да извикам демон от четвърто ниво — но явно някак се оплитам, защото просто не мога да го направя. Не мога да измисля какъв е проблемът. Не можеш ли да дойдеш с мен и да ми покажеш заклинанията? Имам си собствен кръг за призоваване. Той е в апартамента ми, недалеч оттук. Много е усамотен — няма да ни безпокоят… — Тя леко наклони глава на една страна и се усмихна. Зъбите й бяха много бели.
Натаниел усещаше капката пот, която се стичаше бавно отстрани на челото му. Реши да приглади косата си назад и да забърше капката с движение, което се надяваше, че изглежда небрежно. Определено се чувстваше странно: премалял и все пак изведнъж разпален и енергичен. Все пак щеше да е лесно да помогне на госпожица Фарар. Призоваването на джин бе доста лесно след като вече си го правил няколко пъти. Не беше кой знае какво. Внезапно осъзна, че всъщност желае благодарността й.
Тя докосна нежно ръката му с тънките си пръсти.
— Какво ще кажеш, Джон?
— Ъмм… — Той отвори и затвори уста намръщено. Нещо го възпираше. Нещо, свързано с времето или липсата на време. Какво беше то? Бе дошъл в министерството да… да направи какво точно? Беше му толкова трудно да се сети.