Шутът на кралицата

— Бог да благослови нейно величество! — възкликна той с внезапно въодушевление. — И всички чудати създания, с които избира да се забавлява!

Той ме поведе към една нова постройка, като вървеше през моравата. Последвах го, като внимавах да не поглеждам към мястото, където обикновено издигаха ешафода.

Влязохме през красива двойна врата и се качихме по витите каменни стълби. Стражът на най-горното стъпало се дръпна встрани и отключи вратата, за да ме пусне вътре.

Лорд Робърт стоеше до прозореца, вдишвайки студения въздух, който идваше откъм реката. Обърна глава, когато вратата се отвори, и задоволството му, когато ме видя, бе очевидно.

— Госпожице-момче! — възкликна той. — Най-сетне!

Тази стая беше по-голяма и по-хубава от онази, в която беше затворен преди. От нея имаше изглед към тъмния двор отвън, бялата кула на Тауър проблясваше на фона на небето. Най-забележителното нещо в стаята беше голямото огнище, около което бяха издълбани фамилни гербове, инициали и имена на различни хора, ужасяващи свидетелства, че те са били държани там толкова дълго, че бяха имали време да издълбаят имената си в камъка с джобни ножчета. Там беше и неговият фамилен герб — брат му и баща му го бяха издълбали в камъка, докато очакваха присъдата си, и бяха надраскали тук имената си, докато отвън пред прозореца им са строили ешафода.

Прекараните в тъмницата месеци започваха да оставят отпечатъка си върху него. Кожата му беше бледа, по-бяла дори от предизвиканата от зимата бледност: от бунта насам не му позволяваха да се разхожда в градината. Очите му бяха хлътнали по-дълбоко в орбитите си, отколкото когато беше любимият син на най-влиятелния мъж в Англия. Но бельото му беше чисто, страните му бяха избръснати, а косата му беше лъскава и гладка като коприна, и сърцето ми все така се преобръщаше при вида му, дори докато се отдръпвах и се опитвах да го видя такъв, какъвто беше в действителност: предател, осъден на смърт, очакващ деня на екзекуцията си.

Той разчете изражението ми с един бърз поглед.

— Недоволна ли си от мен, госпожице-момче? — запита настоятелно. — Оскърбил ли съм те с нещо?

Поклатих глава:

— Не, милорд.

Той се приближи и макар че долових мириса на чистата кожа на ботушите му и топлия аромат на кадифения му жакет, аз се отдръпнах от него.

Той сложи ръка под брадичката ми и повдигна лицето ми.

— Нещастна си — отбеляза. — Какво има? Не е заради годеника ти, нали?

— Не — казах.

— Какво тогава? Мъчно ти е за Испания?

— Не.

— Нещастна си в двора? — предположи той. — Момичешки караници?

Поклатих глава.

— Не искаш да си тук? Не си искала да идваш? — После, забелязал вълнението, трепнало за миг по лицето ми, той възкликна: — Охо! Вероломно същество! Насочила си верността си другаде, госпожице-момче, както често става с шпионите. Привлекли са те на другата страна и сега шпионираш мен.