Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Когато заобиколихме северния край на острова и навлязохме в едно закътано заливче, приливът бе започнал и Чъби измъкна лодката на пясъка само на двайсетина ярда от най-близките палми.
Разтоварихме багажа, пренасяйки го сред палмите доста надалече от нивото на прилива, и отново го покрихме с мушамените платнища, за да го предпазим от вездесъщата морска сол.
Когато пренесохме всичко, бе вече привечер. Горещината бе намаляла и земята беше нашарена от дългите сенки на палмите, а ние се влачехме с мъка към вътрешността на острова, носейки само личните си вещи и един бидон от пет галона с прясна вода. Спиралите на острова от векове риболовци бяха издълбали цяла редица от плитки пещери в стръмния склон на гърба на най-северния връх.
Избрах една по-дълбока пещера, която да ни бъде склад за екипировката, и друга, по-малка, в която да се настаним с Шери. Чъби и Анджело се настаниха в други две, отдалечени на сто ярда по склона и скрити от ниски шубраци.
Оставих Шери да помете новото ни жилище с набързо направена метла от палмови клонки и да разпъне спалните ни чували върху надуваемите дюшеци, а аз грабнах серкмето и се спуснах към заливчето.
Когато се върнах с цяла връзка едри барбуни, беше съвсем тъмно. Анджело бе запалил огъня и сложил чайника. Нахранихме се мълчаливо до насита, а после си легнахме с Шери в нашата пещера и се заслушахме в шумоленето и скърцането на едрите раци, пристъпващи сред палмите.
— Каква девствена тишина — прошепна Шери, — сякаш сме първите хора на света.
— Аз Тарзан, ти — Джейн — съгласих се аз, а тя се засмя тихичко и се притисна към мен.
На разсъмване Чъби отплава сам, поемайки обратно към Сейнт Мери. Щеше да се върне на следващия ден, напълнил резервоарите с гориво и бидоните с прясна вода, което щеше да ни бъде достатъчно за около две седмици.
Докато го чакахме да се върне, Анджело и аз се заехме с досадната задача да пренесем цялата екипировка и провизиите до пещерите. Включих компресора, напълних празните кислородни бутилки и проверих леководолазните костюми, а Шери се зае да подреди дрехите ни и до голяма степен успя да създаде някакъв уют в пещерата.
На другия ден двамата с нея тръгнахме да обиколим острова, изкачвайки се по върховете и проучвайки падините и плажовете около тях. Бях се надявал, че ще намерим някакъв извор или кладенец с прясна вода, незабелязан от предишните посетители на острова — но естествено не открихме нищо подобно. Опитните стари рибари не бяха пропуснали нищо.
Най-отдалеченият от лагера ни южен край на острова бе непроходим поради соленото блато между върха и морето. Заобиколихме обширното пространство, вонящо на тиня и обрасло с гъста блатна трева. Въздухът беше наситен с изпарения от гниеща растителност и смрад от разложена риба.
Разкаляните плитчини бяха покрити с цели колонии червени и морави раци, които ни заничаха предпазливо от дупките си. Върху мангровите дървета мътеха чапли, щръкнали на дългите си крака върху огромни гнезда от груби клони, а веднъж в една от дълбочините на блатото чух плясък и видях бързо движение под водата на нещо, което можеше да бъде само крокодил. Отдалечихме се от маларичното блато и се изкачихме на по-твърда почва, а после поехме през ниските храсталаци към най-южния връх.
Шери реши, че трябва да се изкачим и на него. Опитах се да я разубедя, защото той бе най-високият и най-стръмният.
Но тя не обърна никакво внимание на възраженията ми и даже когато бяхме успели да се покатерим на една тясна издатина под южната страна на върха, тя продължаваше неуморно напред.
— Щом като помощник-капитанът на „Утринна светлина“ е успял да се изкачи на върха, тогава и аз ще се изкача догоре — съобщи тя.
— Оттам ще видиш същото, което можеш да видиш и от другите върхове — настоявах аз.
— Това не е най-важното.
— А кое е важното тогава? — попитах аз, а тя ме погледна с такъв съжалителен поглед, сякаш бях малко дете или слабоумен, решавайки, че въпросът ми не заслужава отговор, и продължи да пристъпва внимателно встрани по издатината.
Под нас зееше бездна от поне двеста фута, а ако сред забележителния ми арсенал от способности и качества на храбрец може да се открие един-единствен недостатък, то той е страхът ми от височини. Но по-скоро бих пазил равновесие на единия си крак върху купола на катедралата „Свети Павел“, отколкото да си призная пред мис Норт, че ме е страх, така че я последвах с огромно нежелание.
За щастие само след няколко крачки тя нададе победен вик и се отклони от издатината към някаква тясна цепнатина, която се простираше отвесно върху лицето на скалата. Напукалата се каменна снага беше образувала стъпаловиден и наистина удобен комин към върха, в който я последвах с облекчение. Почти веднага Шери извика отново.