Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— О, мили Боже, Хари, виж! — и ми показа към издатината в скалата. Неизвестно кога някой беше издълбал търпеливо върху гладката каменна повърхност следния надпис:
А. БАРЛОУ
ПРЕТЪРПЯЛ КОРАБОКРУШЕНИЕ НА ТОЗИ ОСТРОВ 14 ОКТОМВРИ 1858 ГОДИНА
Докато го разглеждахме, усетих, че Шери търси пипнешком ръката ми, сякаш имаше нужда от подкрепата ми. Храбростта й на планинарка бе заменена от неподправен страх, докато четеше надписа.
— Полазиха ме тръпки — прошепна тя. — Изглежда, сякаш е писано вчера, а не преди толкова години.
И наистина, надписът беше устоял на времето дотолкова, че изглеждаше като току-що издълбан, и аз се озърнах наоколо, сякаш почти бях уверен, че старият моряк ни наблюдава отнякъде.
Когато най-сетне се изкатерихме по стръмния комин до върха, мислите ни все още се въртяха около надписа от далечното минало. Прекарахме на върха почти два часа, наблюдавайки разбиващите се в Топовния риф огромни пенести вълни. Пролуката в рифа и дълбоките тъмни води на Топовния пролом се виждаха съвсем ясно от удобната наблюдателница на върха, но виещият се тесен проток сред коралите бе трудно забележим. Именно оттук Андрю Барлоу е гледал някога предсмъртните мъки на „Утринна светлина“ и е проследил как мощните вълни трошат корпуса на кораба.
— Времето работи срещу нас, Шери — рекох й аз, усещайки, че ваканционното ми настроение от последните няколко дни вече се е изпарило. — Днес е четиринайсетият ден, откакто Мани Ресник потегли с „Мандрейк“. Вече сигурно е близо до Кейптаун. Ще разберем кога ще бъде тук.
— Как?
— Имам един стар приятел, който живее там. Член е на яхтклуба, та може да следи преминаващите съдове, и ще ми съобщи веднага, щом „Мандрейк“ се отбие в пристанището.
Погледнах към задния склон на върха и едва сега видях синьото облаче дим, разстилащо се над върховете на палмите. То се носеше от огъня на Анджело.
— Откакто тръгнахме, сякаш мисля със задника си — промърморих аз. — Държим се като ученици на пикник. Отсега нататък ще трябва да затегнем мерките за сигурност — от другата страна на протока е старият ми приятел Сюлейман Дада, а „Мандрейк“ ще се появи в тукашните води много по-скоро, отколкото ми се иска. От днес нататък почваме да се държим така, че все едно ни няма.
— Колко време мислиш, че ще ни трябва? — попита Шери.
— Не знам, скъпа, но бъди сигурна, че ще ни трябва повече време, отколкото си мислехме. Затруднени сме и от необходимостта да си докарваме вода и гориво от Сейнт Мери, а във водата ще можем да работим само по няколко часа по време на отлива, и то ако условията и височината на вълните ни позволяват. Никой не може да ни каже какво ще намерим, след като започнем веднъж, а накрая може да се окаже, че сандъците на полковника са били натоварени в задния трюм на кораба — в онази част, която е била отнесена към открито море. Ако е станало така, можем да кажем сбогом на всичко.
— Нали вече обсъждахме подобна вероятност. Ужасно непоправим песимист си — смъмри ме Шери. — Мисли по-весело.
И така, започнахме да мислим по-весело и правихме разни весели неща, докато накрая не забелязах тъмното петънце, голямо колкото воден бръмбар, понесъл се върху морето с цвят на бронз. Лодката на Чъби се връщаше от Сейнт Мери.
Спуснахме се надолу и се втурнахме през палмовите дървета да го посрещнем. Когато стигнахме брега, той вече се насочваше към заливчето. Лодката му бе тежко натоварена с гориво и питейна вода. А Чъби стоеше изправен на кърмата като някакъв величествен, непреходен и внушителен паметник. Махахме с ръце и викахме високо, а той просто кимна одобрително с глава.
Мисис Чъби беше изпратила бананов кейк за мен, а за Шери имаше широкопола шапка, изплетена от палмови клонки. Чъби несъмнено бе докладвал за поведението на Шери, а когато видя, че белята вече е сторена, лицето му се намръщи повече от обикновено. Кожата на Шери бе придобила цвета на леко запечено телешко месо.
Когато пренесохме петдесетте бидона до пещерата, бе вече тъмно. После насядахме около огъня, където Анджело готвеше гъста супа от мидите, които бе наловил следобед в лагуната. Време бе да обясня на моите хора истинската цел на експедицията ни. На Чъби можеше да се вярва, че няма да каже нищо, дори и ако бъдеше подложен на изтезания — но заради Анджело бях решил да им разкажа всичко едва на уединения остров. За него се знаеше, че никак не може да пази тайна — и обикновено, за да направи впечатление на младите си приятелки.