Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Полковникът бил признат за невинен, но поради развихрилия се скандал го принудили да си подаде оставката и да се върне в Лондон. Дори да е успял по някакъв начин да вземе със себе си диаманта „Великият Могол“ и златния трон с тигъра, по-нататъшната му кариера не дава никакви доказателства да е притежавал голямо богатство. В съдружие с една известна лондонска дама той отворил игрален дом на „Бейзуотър роуд“, който бързо се сдобил с лошо име. Полковник сър Роджър Гудчайлд починал през 1871 година, вероятно от сифилис в трети стадий, с който се сдобил по време на забележителната си кариера в Индия. Смъртта му възкресила легендите за приказния трон, но те бързо били забравени поради липсата на твърди доказателства и обичащият забавленията джентълмен отнесъл тайната в гроба си.
Заглавието на настоящата глава може би трябваше да бъде „Съкровището, което никога не е съществувало“.
„Не на мен тия — весело си казах аз. — Съществувало е — и съществува.“ И започнах отново да чета от началото на разказа, но сега си вземах подробни бележки, за да зарадвам Шери.
Когато се прибрах, тя ме чакаше, разположила се удобно на фотьойла до прозореца, и щом влязох, скочи бързо към мен.
— Къде беше досега? — укорно рече тя. — Прекарах цялата вечер в чакане и ще умра от любопитство.
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — започнах аз, но почувствах, че може да ми се случи нещо лошо.
— Хари Флечър, имаш десет секунди, за да спреш с предисловията си и да започнеш с интересното — иначе ще ти издера очите.
Полунощ отдавна беше минала, а ние продължавахме да говорим. Целият под беше покрит с пръснати листове хартия, по които пълзяхме на четири крака. Тук имаше и флотска карта на архипелага Сейнт Мери, и копия от чертежите на кораба „Утринна светлина“, и записките, които бях си водил, четейки описанието на помощник-капитана за останките от кораба, както и бележките, които бях си записал в читалнята на Британския музей.
Бях извадил посребрената плоска метална бутилка и докато спорехме и пресмятахме, двамата пиехме „Чивас Рийгъл“ от пластмасовата чаша, взета от банята. Опитвахме се да отгатнем в кой сектор от корпуса на „Утринна светлина“ са били петте сандъка, гадаейки също така, как се е разбил корабът в рифа, коя част от него е била отнесена през пролома и коя е потънала на морското дъно.
Бях начертал около дузина възможни местонахождения на кораба и бях започнал да правя списък с най-необходимото ми оборудване за експедицията, към който непрекъснато добавях по нещо, което ми идваше наум или пък ми беше подсказано от досетливата Шери.
Бях забравил, че трябва да е първокласна гмуркачка, но докато разговаряхме, тя ми го напомни. Стана ми ясно, че няма да бъде просто една пътничка по време на плаването, и в държането ми към нея се прокрадваше и известно чувство на уважение като към професионалистка, приповдигнатото ни настроение бе наситено с близост, която бързо премина в силно физическо привличане.
Бледите нежни страни на Шери бяха се зачервили от вълнение и ние бяхме коленичили един до друг на застлания с килим под. Извърна се да ми каже нещо, усмихвайки се, а подканящите и възбуждащи пламъчета в сините й очи бяха само на сантиметри от лицето ми.
И изведнъж всичките златни тронове и легендарни диаманти на света останаха на заден план. Двамата почувствахме мига едновременно и се притиснахме, обладани от пламенно нетърпение. Трескавото ни желание да го направим незабавно бе толкова силно, че се любихме направо на пода, точно върху чертежите на „Утринна светлина“ — което вероятно беше най-щастливото събитие, свързано по някакъв начин с обречения на нещастия кораб.
Когато най-сетне я пренесох на ръце до леглото и телата ни се преплетоха под завивката, разбрах, че всичките любовни акробатики, предшестващи срещата ми с тази жена, са били съвсем безсъдържателни. Онова, което току-що бях изпитал, надминаваше телесното удоволствие и преминаваше в духовна наслада — и ако не бе любов, то сигурно бе най-близкото усещане до любовта, което някога съм познавал.
Когато се опитах да й го обясня, гласът ми звучеше дрезгаво и учудващо несигурно. Шери лежеше притисната до гърдите ми, слушайки думите, които никога не бях изричал пред друга жена, а когато млъкнах, стисна лекичко ръката ми — очевидно ми даваше знак да продължавам. Мисля, че когато и двамата сме заспивали, все още съм продължавал да говоря.
Гледан от високо, остров Сейнт Мери наподобява някоя от ония странни риби, обитаващи глъбините на океана, с тумбесто уродливо тяло, къси гръбни перки и опашка на най-неподходящото място, а огромната й уста изглежда съвсем несъразмерна спрямо останалите части на тялото й.