Окото на тигъра

— Значи си я извадил от корема на рибата, така ли, Чъби? — попитах аз и той кимна.

— Предполагам, че пустият му костур е видял лъскавата пара и е решил да я погълне. Останала е в корема му, докато не го улових.

Подадох му обратно монетата.

— Е, добре, Чъби, тя само потвърждава, че в разказаното от мен има някаква истина.

— Мисля, че е така, Хари — съгласи се той, а аз тръгнах към пещерата, за да взема чертежите на „Утринна светлина“ и газения фенер. Започнахме да разглеждаме подробно чертежите. Дядото на Чъби някога е бил моряк на стенга на един от източноиндийските кораби, поради което Чъби знаеше доста неща за тях. Той беше на мнение, че багажът на пътниците и другите по-дребни товари са били в предния трюм до бака и аз реших да не споря с него. „Никога не предизвиквай съдбата“, често ми беше казвал Чъби.

Когато измъкнах данните за приливите и отливите, заемайки се да изчисля часовите разлики при тукашната географска ширина, Чъби направо се разсмя, макар че гримасата му трудно можеше да се определи като усмивка. По-скоро се усмихна подигравателно, защото нямаше вяра на изписаните колонки с данни на хартия. Предпочиташе да определя приливите и отливите според морския часовник в собствената си глава. Знаех, че може да определи прилива с точност до една седмица напред, без да ползва никакви други помагала.

— Мисля, че връхната точка на прилива ще бъде в един и четирийсет през нощта — съобщих аз.

— Мой човек, тоя път по изключение си прав — съгласи се Чъби.

Без огромния товар, с който трябваше да се справя напоследък, лодката сякаш плаваше с новопоявила се лекота и готовност. Двата мотора „Евинруд“ я издигаха над повърхността и тя се носеше по тесния проток през рифа като пор в заешка дупка.

Анджело бе застанал на носа, давайки знаци с ръце на седналия на кърмата Чъби, когато зърваше под водата опасни зъбери. Бяхме избрали най-подходящото време и Чъби водеше уверено лодката през отслабващите вълни. Малката лодка цепеше гребените на вълните и се мяташе нагоре и надолу, заливайки ни със струйки вода.

Плаването беше по-скоро вълнуващо, отколкото опасно, и Шери викаше възторжено и се смееше от удоволствие.

Чъби ни поведе през тясната клисура между кораловите скали, но и от двете страни имаше достатъчно пространство, защото лодката му беше два пъти по-тясна от „Танцуващата по вълните“, а после продължихме на зигзаг през криволичещия изход на протока и накрая изскочихме на открито сред дълбоките води на широкия вир.

— Няма смисъл да пускаме котва — изръмжа Чъби, — тук е дълбоко. Рифът отдолу е много стръмен. Под нас има двайсет клафтера вода, а и дъното е опасно.

— А как ще я задържиш на място? — попитах аз.

— Някой трябва да остане при мотора и да поддържа празен ход.

— Ще изхабим доста гориво, Чъби.

— Да не мислиш, че не знам — процеди той.

Приливът едва започваше и някоя случайна вълна заливаше рифа. Силата й все още не беше достатъчна, а само колкото да задвижи повърхността на водата в широкия вир, покривайки я с мехурчета като на бира. Но със засилването на прилива вълните щяха да стават все по-мощни. Не след дълго тук никак нямаше да бъде безопасно и трябваше да се заемем веднага за работа. Имахме на разположение около два часа между най-ниското и най-високото ниво на прилива. Времето можеше да се окаже и малко, и много. При нисък прилив водата щеше да бъде недостатъчна, за да преодолеем входа на протока, а при висок прилив разбиващите се в рифа вълни можеха да залеят откритата лодка. Всяка наша стъпка трябваше да бъде добре пресметната.