Лъвовете на Ал-Расан

Той излезе, загърнат в подплатения си с кожа плащ. Отново си беше сложил пръстените. Вече нямаше смисъл да се преоблича като слуга. В хановете между Картада и Рагоса това му беше свършило добра работа — все пак носеха цяла съкровищница в двата сандъка, които беше разрешил на Забира да вземе. През тези години Алмалик беше повече от щедър към жената, която обичаше. Ето защо трябваше да приличат на обикновени пътници, които нямат кой знае какво имущество. Сега това вече не беше необходимо.

Запита се какво ли прави Забира в този миг, но отхвърли тази мисъл като незаслужаваща внимание. Много скоро тя щеше да оплете някого в мрежите си — царя, министъра му, а може би и двамата — но още беше рано за това. Тази нощ тя сигурно беше със синовете си. С младите принцове. Пешки върху шахматната дъска в една нова, по-сериозна игра. Така беше решено на срещата сутринта преди да излязат на арената. Тогава той повече от всякога си даде сметка колко умен и проницателен е Бен Аврен. И защо Бадир е поел риска да държи министър киндат. Разбира се, беше слушал достатъчно за него, бяха разменили и не едно писмо, всеки познаваше поезията на другия. И ето че сега се срещнаха. Това също беше един вид предизвикателство, макар и от друго естество. Тук имаше върху какво да се помисли. Да, денят наистина беше запълнен до краен предел.

В Рагоса по това време на годината след мръкване беше студено и ветровито. Точно това му беше нужно сега. Трябваше му самотата и звездната светлина, хапещият вятър откъм езерото. Стъпките му го отведоха нататък, покрай затворените магазини и складовете, до дългия кей. Там той спря и вдъхна дълбоко студения нощен въздух.

Над главата му искряха ярко звездите и сияеха луните. Той видя как градските стени се протягат към водата като дълги ръце и почти обгръщат залива. Едномачтовите рибарски лодки и ладиите се полюшваха върху тъмните, неспокойни води на езерото. Плисък на вълни, които идваха и се отдръпваха. Вода. Защо така го теглеше към водата?

Той знаеше отговора.

Народът му беше дошъл от пустинята. От подвижните, изменчиви дюни, пясъчните бури и суровите, мрачни, изсечени планини. От местата, където вятърът можеше да духа безспир, ден и нощ. Където слънцето убиваше и само звездите нощем обещаваха живот, въздух за дишане, хлад след палещия зной на деня. Където водата беше… какво? Мечта, молитва, божие благословение.

Той самият не помнеше тези места, освен ако споменът за тях не беше дошъл заедно с него на този свят. Родовата памет, която съпътстваше ашаритите още от раждането им и ги защитаваше. Амуз и Сория, родината, която беше в душата на всеки един от тях. Пустинята. По-огромна дори от тази в Маджрити. Той беше роден в Алхаис, в Ал-Расан, в къща с три плискащи се фонтана. И въпреки това всеки път, когато беше в беда, когато имаше нужда от успокоение, нещо го теглеше към водата. Далеч от пустинята, тя беше в него като рана или бреме, тя беше във всеки един от тях.