Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Саймън се изправи и каза:
— Не разбирам много от това, което говориш, но ми се иска да имахме няколко прости отговора. Това би направило нещата много по-лесни.
Бинабик се усмихна.
— Прости отговори на въпросите от живота. Това би било магия по-висша от всяка, която съм виждал.
Дойде един трол — як пастир с брада на кичури — и Бинабик го представи като Сненек. Той хвърли недоверчив поглед нагоре към Саймън, все едно самата му височина бе в противоречие с цивилизованото поведение, заговори развълнувано с Бинабик на канукски, а после бавно си тръгна. Бинабик изсвири на Куантака и обясни:
— Сненек каза, че овните са плашливи. Искаше да знае къде е Куантака, да не би да ги е дебнела… — Миг по-късно сивата вълчица се появи върху една скала на стотина метра, главата й бе наведена въпросително. Дребосъкът поклати глава. — Тя е по посоката на вятъра от нас. Ако овните са неспокойни, не мирисът на Куантака е причината за това.
Куантака скочи от скалата и след няколко секунди дойде до господаря си и го запобутва в ребрата с широката си глава.
— И тя изглежда разтревожена — каза Бинабик и коленичи, за да почеше корема на вълчицата; ръцете му се скриха до раменете в дебелата й козина. Куантака наистина изглеждаше неспокойна и остана на място само за миг, преди да вдигне муцуната си към вятъра. Ушите й изпляскаха като крилете на кацаща птица, тя изръмжа ниско и отново побутна Бинабик с глава. — А, вероятно е снежна мечка — каза той. — Точно през този сезон са гладни. Трябва да слезем на по-ниско: може би ще сме в по-малка опасност, когато напуснем височините на Сикихок. — После извика нещо на Сненек и другите и те започнаха да раздигат лагера, да оседлават овните и да прибират багажа.
Слудиг и Хейстън се приближиха и Хейстън подвикна на Саймън:
— Хайде пак на поход, момче. Вече знаеш какво е да си войник. Марш, марш, марш, докато краката не замръзнат и дробовете не пламнат.
— Никога не съм искал да бъда пешак — отвърна Саймън, докато нарамваше раницата си.
Хубавото време не се задържа. Докато си правеха лагер вечерта, звездите бяха изчезнали. Готварските огньове бяха единствените светлини под тъмното, вещаещо сняг небе.
Сутринта тъмният хоризонт изсветля до каменно сиво, което странно отразяваше гранита под краката им. Те внимателно заслизаха по още една поредица от тесни пътечки, които се извиваха със странни завъртания по склона на планината. По обяд стигнаха друго сравнително равно място: дълъг сипей, огромно бунище на канари и по-малки камъни, оставени от преминаването на някой древен ледник. Вървенето бе трудно и овните предпочитаха да прескачат от един голям камък на друг, вместо да газят през малките. Саймън, Хейстън и Слудиг следваха групата и под тежките им стъпки някой камък с големината на юмрук току се търкулваше надолу.
Прехвърчаше сняг, слаб, но все пак достатъчен, за да покрие върховете на по-големите камъни с бял прашец и да запълни цепнатините между по-малките като хоросан. Пред тях високите части на Сикихок се издигаха над мъглите и вихрушките като тъмни сенки в коридор. Саймън бе удивен от това колко далеч са стигнали, но и обезсърчен от дължината на спускането, което им оставаше преди да стигнат до съмнителните удобства на Пустошта долу.
Хейстън видя изражението му и му предложи меха, подаръка от троловете, като каза с крива усмивка:
— Още два дни до равна земя, момче. Пийни си.
Саймън се постопли с глътка кангканг, после подаде меха на Слудиг. В жълтеникавата брада на римърсгардеца за миг проблесна озъбена усмивка.
— Е — каза той. — Не е медовината, с която съм свикнал, нито дори южняшко вино, но определено е по-добре от нищо.
— Бог да ме порази, ако не си прав! — възкликна Хейстън, взе меха и се наслади на една дълга глътка, преди да го окачи на колана си. Саймън си помисли, че гласът на пазача е малко дрезгав, и осъзна, че Хейстън пие цял ден. Но какво друго можеха да направят, за да се преборят с болката в краката и с монотонния сипещ се сняг? По-добре леко пиянство срещу студа, отколкото часове наред трезво нещастие.
Саймън присви очи в опит да се предпази от суграшицата, която летеше срещу лицето му. Можеше да види подскачащите фигури на троловете, които яздеха пред тях. Някъде още по-напред Бинабик и Куантака търсеха най-добрия път по сипея. Вятърът довяваше гърлените викове на ездачите, неразбираеми и все пак някак странно успокояващи.