Тайната на сътворението
- Автор: Нокс Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на сътворението». Краткое содержание книги:
Карван излая още нещо, явно заповяда на мъжете да излязат и те безропотно напуснаха стаята един по един. Накрая вратата се затвори и Карван и Роб останаха сами. Роб се огледа. Помещението беше тясно, мрачно, с голи боядисани стени и два високи тесни прозореца, през които нахлуваше оскъдна светлина. Сигурно беше някакъв склад или преддверие към храма.
Ръцете продължаваха да го болят от стегнатите въжета. Бяха свалили качулката, но го бяха оставили завързан. Роб потри китките си една в друга в опит да възстанови кръвообращението си и погледна към Карван. Младият йезидит стоеше приклекнал върху избелял, но богато украсен килим, и не отделяше очи от Роб.
— Опитах се да ти помогна, мистър Лътрел — въздъхна той. — Мислехме, че ако ти позволим да дойдеш тук, ще бъдеш доволен. Но ти продължи да ровиш. Винаги е така. Винаги вие, западните хора, искате още и още.
Роб се обърка. За какво говореше Карван? Йезидитът изглеждаше уморен и потри очите и носа си с палец и показалец. През тесните прозорци се дочуваха звуците на Лалеш. Децата се смееха и викаха, фонтаните бълбукаха.
Карван седна по-напред.
— Какво ви има на вас? Защо искате да знаете всичко? Брайтнер беше същият. Германецът беше точно същият.
Очите на Роб се разшириха от удивление.
— Да, Брайтнер — кимна Карван. — На Гьобекли Тепе.
Младият йезидит замислено проследи с ръка шарката на килима пред себе си. Показалецът му се плъзгаше по аления лабиринт на бродерията. Карван беше потънал в дълбок размисъл и се опитваше да вземе важно решение. Роб стоеше и чакаше. Китките му бяха прежулени от въжето, а гърлото му беше пресъхнало и дращеше.
— Може ли вода, Карван? — помоли той.
Йезидитът се пресегна, взе малка пластмасова бутилка минерална вода и я вдигна до устата на Роб. Той започна да пие на големи глътки, като се давеше и кашляше. Карван остави бутилката на каменния под между двамата и въздъхна отново.
— Ще ти кажа истината. Вече няма смисъл да я крием. Може би истината ще помогне на йезидитите, защото лъжите и потайността ни вредят. Аз съм син на йезидитски шейх. На водач. Но съм и човек, изучавал нашата вяра отстрани, от външна гледна точка. Затова съм в специално положение, мистър Лътрел, и може би това ми дава определена… свобода на действията.
Карван избягваше да гледа към Роб и американецът се зачуди дали това не е рефлекс на вина.
— Това, което ще ти кажа — продължи Карван, — не е разкривано на нито един не-йезидит в продължение на хиляди години. Може би никога не е разкривано.
Роб слушаше внимателно. Гласът на Карван беше равен, почти монотонен. Сякаш произнасяше предварително подготвен монолог, репетирана реч, която беше обмислял години наред.
— Йезидитите вярват, че Гьобекли Тепе е Райската градина. Мисля, че това ти е известно. И според мен нашите вярвания са… се пренесли и в други религии. — Карван сви рамене и издиша дълбоко. — Както ти казах, ние вярваме, че сме преки потомци на Адам. Ние сме Синовете на делвата. Затова Гьобекли Тепе е домът на нашите прародители. Всеки йезидит от кастата на жреците, от висшата каста като мен, е учен, че трябва да защитаваме Гьобекли Тепе и да го пазим. Да пазим и защитаваме храма на нашите прародители. По същата причина нашите бащи и бащите на нашите бащи ни учат да пазим тайните на Гьобекли Тепе и да не ги казваме никому. Трябва да открием и унищожим всичко, взето оттам. Като онези… останки в музея в Шанлъурфа. Това е нашата задача като йезидити. Защото нашите прадеди са погребали Гьобекли Тепе под толкова пръст. И са имали причини за това.
Карван взе бутилката и отпи глътка вода. Гледаше право към Роб, а тъмните му кюрдски очи сякаш светеха в сумрака на тесния склад.
— Разбира се, предусещам въпроса ти, мистър Роб. Защо? Защо предците на йезидитите са заровили Гьобекли Тепе? Защо ние трябва да го пазим? Какво се е случило там? — Карван се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с болка, дори с агония. — Това е нещо, на което не ни учат. Никой не казва защо. Нямаме писмени религиозни паметници, всичко се предава от уста на уста, от ухо на ухо, от баща на син. Когато бях много малък, питах баща си защо имаме такива традиции. Защото това са традициите ни, отвърна ми той и това беше всичко.
Роб понечи да заговори, но Карван вдигна рязко ръка, за да го накара да млъкне.
— Разбира се, всичко това е нямало никакво значение столетия наред. Никой не е застрашавал Гьобекли Тепе, никой дори не е знаел, че то е тук, погребано в древната земя. Никой, освен йезидитите. Но след това дойде германецът, дойдоха археолозите с техните лопати, копачи и машини. Започнаха да ровят и да изследват, да копаят и да разкриват. Разкопаването на Гьобекли Тепе е ужасно нещо за йезидитите. Това е все едно да отвориш отново дълбока рана. Това ни боли. Това, което нашите прадеди са заровили, трябва да остане заровено, а изваденото на бял свят трябва да бъде скрито и пазено. Затова ние, йезидитите, отидохме да бъдем наети, станахме работници на германеца, за да можем да забавим разкопките, да спрем безкрайното копаене. Но въпреки това той продължи. Продължи да отваря нашата рана.