Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Някой се опита да отвлече Суки веднага след пристигането й на работа тази вечер. Буба я спаси. Скрихме тялото на нападателя в задния двор. Смятахме да го преместим оттам, след като затворим.
— Толкова бързо действат! — гласът на Пам звучеше още по-отчаяно. Тя стрелна с поглед Сам и кимна. Той бе неин събрат, макар и не вампир, а втора ръка свръхестествено същество. — Най-добре да огледам колата. Да видим какво ще успея да открия — за Пам не съществуваше съмнение, че е по-нормално сами да се отървем от тялото, отколкото да търсим съдействието на властите. Вампирите срещат трудности в приемането на полицията като авторитетна институция и не могат да свикнат със задължението си на редови граждани да уведомяват силите на реда при възникване на проблем. Макар че вампирите нямат право да служат във въоръжените сили, те могат да работят като полицаи и даже изпитват удоволствие от практикуването на тази професия. Само че вампирите-ченгета често биват низвергнати от останалите живи мъртъвци.
Предпочитах да мисля за вампири-ченгета, отколкото за чутото от Пам.
— Кога точно изчезна Бил? — попита Сам. Гласът му звучеше сравнително спокойно, но се усещаше, че е ядосан.
— Трябваше да се прибере снощи — каза Пам.
Вдигнах рязко глава. Това не го знаех. Защо не ми беше казал, че се прибира вкъщи? — според уговорката ни трябваше да се прибере в Бон Темпс, да звънне във „Вамптазия“, за да ни уведоми, че е пристигнал благополучно, и да се срещне с нас тази вечер. От устата на вампир това звучеше като твърде обстоятелствено дърдорене.
Пам извади мобилния си телефон и набра някакъв номер; ясно чувах кратките пиукания. После се заслушах в разговора й с Ерик. След като го запозна с фактите, Пам каза:
— Тук е. Седи и мълчи.
Подаде ми слушалката и аз автоматично я притиснах към ухото си.
— Суки, слушаш ли? — знаех, че Ерик чува шумоленето на косата ми, както и едва доловимото ми дишане. — Знам, че ме слушаш. Трябва да изпълниш всичко, което ти кажа. Засега не споделяй с никого какво се е случило. Дръж се напълно естествено. Живей живота си, както досега. Някой от нас ще те наблюдава непрекъснато, независимо дали го усещаш, или не. Ще намерим начин да те охраняваме дори през деня. Ще отмъстим за Бил и ще те закриляме.
Да отмъстят за Бил? Значи Ерик беше сигурен, че Бил е мъртъв. Тоест, че не съществува.
— Не знаех, че е трябвало да се прибере снощи — казах аз, сякаш това беше най-важният от всички факти.
— Той… възнамеряваше да ти съобщи лоша новина — внезапно изтърси Пам.
Ерик я чу и недоволно изсумтя.
— Кажи на Пам да си затваря устата — изрева той.
За пръв път го чувах толкова разгневен. Прецених, че е излишно да предавам съобщението му, тъй като Пам го чу отлично. Повечето вампири имат силно развит слух.
— Значи вие сте знаели кога се прибира. Знаели сте и каква е лошата новина — казах аз. Бил не само че беше изчезнал и вероятно бе мъртъв — окончателно мъртъв, — но и ме беше излъгал къде отива и защо. Освен това бе скрил от мен важна тайна; нещо, което пряко ме засягаше. Болката ми стана толкова силна, че вече не усещах къде е раната. По-късно щях да я усетя, със сигурност.
Върнах телефона на Пам, обърнах се и напуснах бара. Залитах, докато вървях към колата си. Трябваше да остана в „Мерлот“, за да помогна да се отървем от трупа. Сам не беше вампир и участваше в цялата тази каша единствено заради мен. Не беше честно спрямо него.
Ала след кратко колебание запалих двигателя и потеглих. Буба можеше да му помогне, както и Пам — Пам, която знаеше всичко, за разлика от мен.
Щом се прибрах, зърнах нечие бледо лице между дърветата край дома ми. Изкуших се да извикам своя вампир телохранител, да го поканя вкъщи или поне да му предложа да прекара нощта на верандата. Но после размислих и се отказах. Трябваше да остана сама. Нямах нищо общо с цялата тази работа. Не трябваше да предприемам каквито и да било действия. Трябваше да остана безучастна, защото се намирах в пълно неведение, и то не по моя воля.
Чувствах се наранена и разгневена до краен предел. Или поне така си мислех. Впоследствие успях да се убедя в това.
Влязох вкъщи и заключих вратата след себе си. Един вампир лесно би се справил с всяка ключалка, разбира се, но никога не би прекрачил прага без покана. Вампирът определено нямаше да допусне никакви хора да припарят до къщата, поне до разсъмване.
Облякох си стария син халат с дълги ръкави, седнах на кухненската маса и вперих празен поглед в ръцете си. Мислех си за Бил. Къде ли се намираше в момента? Дали все още крачеше по тази земя, или бе само купчина пепел в някоя жарава? Сетих се за гъстата му тъмна коса. Мислех си и за завръщането му, пазено в дълбока тайна. Струваше ми се, че са минали едва няколко минути, но когато погледнах часовника на фурната, установих, че съм седяла на масата, с вперен в нищото поглед, повече от час.