Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
Аз съм летен тип човек. Обичам слънцето, късите рокли и усещането, че разполагаш с повече светли часове в денонощието, за да правиш каквото си искаш. Дори Бил обичаше мириса на лятото; обожаваше аромата на слънцезащитно олио и (сам ми го е казвал) мириса на слънце върху кожата ми.
Но и зимата си има своите достойнства: нощите са по-дълги — или поне така смятах, когато Бил бе наоколо и им се радвахме заедно. Запокитих четката за коса в другия край на банята; тя се блъсна в стената и рикошира с трясък във ваната.
— Копеле такова! — изкрещях с всичка сила. Звукът на собствения ми глас ме успокои така, както нищо друго не би успяло.
Когато излязох от банята, заварих Ерик напълно облечен. Носеше дънки и рекламна тениска на една от „пивоварните“, които зареждаха „Вамптазия“, на която пишеше: „Тази кръв е за теб“.
Леглото беше грижливо оправено.
— Ще разрешиш ли на Пам и Чоу да влязат? — попита той.
Отидох до входната врата и я отворих. На люлката мълчаливо седяха двама вампири. Намираха се в състояние на пълен покой. Когато вампирите нямат какво да правят, те застиват като статуи; вглъбяват се в себе си и седят — или стърчат прави — абсолютно неподвижно, с отворени очи, но с празен поглед. Това състояние, изглежда, ги освежава.
— Моля, заповядайте — поканих ги аз.
Пам и Чоу бавно прекрачиха прага и взеха да се озъртат с любопитство, сякаш се намираха в музей. Къща, фермерски тип, щата Луизиана, началото на двайсет и първи век. Къщата принадлежеше на семейството ми още от построяването й преди около сто и шейсет години. Когато брат ми Джейсън реши да се отдели и да заживее сам, той се премести в къщата, която родителите ми си построили, когато се оженили. Аз останах с баба в този многократно преустройван и ремонтиран дом, който тя ми остави в наследство.
Всекидневната е най-старата част в цялата къща, а съвременната кухня и банята са сравнително нови пристройки. Вторият етаж, който е доста по-малък от първия, е бил надстроен в началото на двайсети век за нуждите на следващото поколение, чиито представители оцелели до един. Рядко се качвах горе напоследък. Лятно време там ставаше непоносимо горещо, въпреки че на прозорците имаше климатична инсталация.
Мебелите ми са най-обикновени — стари, удобни, с неопределен стил. Във всекидневната има дивани, столове, телевизор и видео. Оттам се излиза в коридор; от едната му страна е голямата ми спалня със собствена баня, а от другата — общата баня, старата ми стая и гардероби, в които прибирам спално бельо, връхни дрехи и прочее. Коридорът води към кухнята и трапезарията, добавени към къщата веднага след сватбата на баба и дядо. От кухнята се излиза на голяма задна веранда с покрив, която неотдавна затворих със стени. На верандата има удобна стара пейка, пералня със сушилня и няколко полици.
Всяка стая има вентилатор на тавана, както и мухобойка, закачена на малко гвоздейче в някой дискретен ъгъл. Баба включваше климатиците само когато ставаше нетърпимо горещо.
Пам и Чоу не дръзнаха да се качат на втория етаж, но на първия огледаха абсолютно всичко, до най-дребния детайл.
Когато се настаниха на старата маса от борово дърво, гощавала няколко поколения Стакхаус, аз вече се чувствах като обитател на музей, чиито експонати току-що са били подробно каталогизирани. Извадих три бутилки „Истинска кръв“ от хладилника, затоплих ги в микровълновата, раздрусах ги хубавичко и ги тупнах на масата пред гостите ми.
Двамата с Чоу на практика не се познаваме. Работеше във „Вамптазия“ едва от няколко месеца. Предполагам, че си е купил правото да работи там, също като предишния барман. Чоу имаше забележителни татуировки, от онези, азиатските — тъмносини, сложни рисунки, които изглеждаха като маскараден костюм върху кожата му. Нямаха нищо общо със затворническите декорации на вчерашния ми нападател — трудно ми беше да повярвам, че спадаха към един и същи тип изкуство. Казвали са ми, че Чоу е изографисан със сюжети от Якуза, но така и не съм имала смелостта да го питам, още повече че изобщо не ми влиза в работата. Но ако това бяха истински Якуза татуировки, значи Чоу се подвизаваше като вампир съвсем отскоро. Попрочетох едно-друго за Якуза и разбрах, че в дългата история на тази престъпна организация татуирането е сравнително нова практика. Чоу имаше дълга черна коса (дотук нищо изненадващо) и всички твърдяха, че бил като магнит за клиентите на „Вамптазия“. Обикновено работеше гол до кръста. Тази вечер, като компромис заради мразовитото време, носеше червен елек с цип.