Конспирация за Короната

та светлина от прозорците на таверната, ядосано изкрещяха по адрес на

кучетата на неразпознат от Аленда език. Неколцина от тях замериха с ка-

мъни мършавите животни и след като последните избягаха с квичене, се

впуснаха върху кокаляците и занапълваха с тях усти и джобове.

– Сигурна ли сте, че това е правилното място, милейди? – запита

Емили, обсебена от сцената. – Виконт Уинслоу не би искал да дойдем

тук.

Аленда отново погледна извития шипест клон с един-единствен

цвят, изографисан върху износения банер над вратата. Червената роза бе

увехнала до сиво, а захабеното стебло приличаше на свита змия.

– Това трябва да бъде. Не мисля, че в Медфорд има други кръчми с

името „Розата и бодилът“.

– Просто не мога да повярвам: да ни изпрати на такова… място!

– Харесвам го дори по-малко от теб, но уговорката си е уговорка. Не

виждам да имаме избор – отвърна Аленда, изненадана от храброто си зву-

чене.

– Зная, че ви е втръснало да го повтарям, но все още си мисля, че

това е грешка. Не трябва да се занимаваме с крадци. Не можете да им се

доверите, милейди. Помнете ми думите: наетите от вас хора ще ограбят

и вас така, както крадат от всички останали.

– И въпреки това… вече сме тук, така че можем да продължим –

Аленда отвори вратата на каретата и стъпи на улицата. С безпокойство

22

Майкъл Дж. Съливан

забеляза как неколцина от мотаещите се наблизо я наблюдаваха втренче-

но.

– Дължите един сребърен тенент – обяви кочияшът. Той бе груб

старчок, небръснат с дни. Тесните му очи бяха обградени с толкова много

бръчици, че Аленда се зачуди как изобщо управлява каретата.

– О, аз очаквах да ти платя на края на пътуването – обясни Аленда. –

Тук само ще спрем за малко.

– Ако искате да чакам, ш'ви струва допълнѐ. И си искам парите дет'

ми дължите веднага, ако решите да не се връщате.

– Не говори нелепици. Мога да те уверя, че ще се върнем.

Изражението му бе изменчиво колкото гранит. Той се изплю в кра-

ката на Аленда.

– О! – Аленда извади монета от чантата си и я подаде на коларя. –

Ето, вземи среброто, но не тръгвай още. Не съм сигурна точно колко ще

се забавим, но, както ти казах, ще се върнем.

Емили слезе от каретата и отдели момент, за да оправи качулката на

Аленда и да се убеди, че копчетата на Нейно Благородие са в правилна

конфигурация. Изглади гънките от наметалото й и повтори процедурата

върху себе си.

– Ще ми се да можех да кажа на глупавия кочияш коя съм – прошеп-

на Аленда. – Сетне бих му казала още някои нещица.

Двете жени бяха облечени в почти еднакви вълнени наметала и с та-

ка вдигнати качулки, та само носовете им се виждаха. Аленда се смръщи

и бръсна кършещите се ръце на Емили.

– Такава си паникьорка, Еми. Сигурна съм, че жени и преди са вли-

зали тук.

– Жени – да, но за дами се съмнявам.

С прекрачването на тесния дървен вход ги удари остър аромат на