Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Гмурна се сред уличното движение на Комънуелт авеню. Чу изскърцването на спирачки, воя на клаксоните. Колите се опитваха да го заобиколят, шофьорите псуваха.

Стоун нямаше представа колко наблизо са преследвачите — на два метра? На десет? Не смееше да погледне назад.

В центъра на Комънуелт авеню минава линията на „зеленото“ метро. В този участък влакчетата вървят над земята, а после се спускат под Кенмор Скуеър и се отправят към, центъра на Бостън. В този момент точно приближаваше мотрисата в посока към центъра. Току-що бе тръгнала от спирката и набираше скорост. Влакчето препречи пътя. Не можеше да го заобиколи. Преследвачите бяха зад гърба му. Имаше чувството, че ако се обърне, ще го хванат.

Силата, която му даваше гневът, бе удвоена от огромния страх. Именно тя го тласна към влака. Скочи.

Закрепи се на издаденото напред стъпало на една от вратите. Хвана се за дръжката. Беше се закрепил за вагона в движение, държеше се здраво, всеки мускул на тялото му беше изпънат, за да се задържи прилепен до влака. Пътниците отвътре викаха. Не можеше повече да се държи.

„Зеленото“ метро спира често за голямо неудоволствие на редовните пътници, но за Стоун беше истински късмет. След около двеста метра влакчето намали и хидравличните спирачки изскърцаха. Той отскочи назад, за да могат вратите да се отворят, и после се вмъкна в претъпкания вагон.

Беше загубил от поглед мъжете с костюмите. Не бяха успели да надбягат влака, макар че се опитаха. Видя ги как изостанаха назад. Бръкна в джоба си и извади шепа монети. Хвърли ги в кутията за билети, за да успокои кондуктора, и потъна в една седалка. Дишаше тежко. Сърцето му биеше до пръсване.

Целият вагон шумеше тревожно. Пътниците, го заглеждаха и говореха оживено, мнозина му обръщаха гръб. Облечен в хубавите дрехи на Чип Роузън, той съвсем не приличаше на обикновен престъпник, но беше и съвсем ясно, че не е изискан джентълмен.

Естествено, бяха се добрали до Чип. Бяха се добрали до всичките му приятели, точно както предвиждаше Сойър, и ги бяха заплашили със сериозни обвинения, ако го укрият.

Кой ли щеше да му помогне?

Стоун погледна от прозореца и сърцето му замря. Точно зад тях имаше друг влак. По дяволите! Може да чакаш сума време някое влакче, а после идват всичките накуп — две-три влакчета само за две минути.

Вече се движеха под земята, в тъмния тунел под Кенмор Скуеър. Някога Стоун беше научил спирките наизуст, просто ей така, за да убие времето, докато пътуваше. Опита се да си ги припомни — една, две, три… пет спирки. На всяка от тях го дебнеше изключителна опасност. Тези мъже сигурно имаха радиопредаватели и можеха да се свържат с други из целия град. На всяка от спирките можеше да се качи някой, който добре е изучил снимката му.

Затаи дъх и се опита да се смеси с тълпата, макар да знаеше, че това е безполезно, ако някой го търси. Одиториум, Копли, Арлингтън… преповтаряше наум спирките той в опитите си да не позволи на паниката да го победи.