Игри на изчезване [bg]

Известно време и старецът, и аз мълчахме. Просто стояхме и се държахме взаимно на прицел, докато прибоят се плискаше в основата на вълнолома и морската вода се превръщаше в пяна. Накрая аз се усмихнах, после избухнах в смях. От години не се бях забавлявал така. Освободих ударника на пистолета, като го придържах с палец, след което отпуснах ръката си с оръжието отстрани до тялото.

— Хубаво! — казах аз. — Разбрах. Ако не ти играя по свирката, ще изпратиш целия град след мен.

— Цялата страна, господин Утис — каза той. — Знаещ ли колко хлапета тук искат да си имат свой мотоскутер? Колко татковци търсят пари за наем? Това са хората, с които разполагам. И всеки един от тях ще познава физиономията ти.

— Наистина ли искаш така да играем играта? — попитах аз.

— Намираш се в Макао, господин Утис. И трябва да си готов да играеш по моите правила.

— Е, добре — казах аз. — Ще играя, както ми кажеш. Ще ти донеса камъните, когато мога. Тук, на това място. Ще преглътна дори и мизерния хонорар, който ми искаш за направената услуга. Но държа да ми обещаеш едно нещо. След като ти се разплатя, с теб сме квит.

— Квит?

— Точно така — казах аз. — Квит. Приключваме един с друг. Нищо не си дължим. Нито аз на теб, нито ти на мен. Зануляваме сметката, ясно? След като свършим работата, аз си тръгвам и изчезвам веднъж завинаги. И с теб не се познаваме. Ти ще си вземеш парите, а аз получавам еднопосочен билет от територията ти.

Старецът се усмихна и погледна въдицата си.

— Разбрахме ли се?

— Да — отвърна той. — Доколкото е възможно.

— Да, доколкото е възможно.

Старецът направи знак на бодигарда си, който пристъпи напред и притисна дулото на пушката в слепоочието ми — толкова силно, че главата ми се люшна встрани. Предполагам, че шефът не беше свикнал да му се говори с такъв тон.

— Имам един въпрос — обадих се аз. — Как ме откри?

— Лесно — усмихна се снизходително той. — Портиерът в „Тамани Хол“ е от братята ми. Докторката, която ти е оправила ръката, също е от нашите. Никой не върши нищо в този град без мое разрешение. Беше въпрос на време да се срещнем и лично.

— Нямах това предвид — казах аз. — Че си ме открил чрез касапката, е ясно. Искам да знам преди това. Как изобщо научи за операцията със сапфирите? Как разбра за жената?

Може би и бодигардът не харесваше тона ми, защото ме блъсна с дулото на пушката, като едва не ме събори на земята. Но преди да бе имал време да ми стори нещо, старецът го отпъди с ръка и ме погледна с невиждащите си очи.

— В тоя град се говорят много лъжи, господин Утис. Но аз притежавам уникалното умение да чувам истината.