Раково отделение

Странно се държеше днес Ефрем. Той не само че не сновеше по пътечката между леглата, но и сякаш бе изгубил много от своите привични действия. Преди, когато нямаше настроение, поне внимателно хванал шията си, от време на време се обръщаше, но днес и това не правеше, а само почукваше с пръст по книгата. Опитаха се да го накарат да закуси, но отказа; преди, а и след това лежеше така неподвижно, че ако понякога не мигаше, човек би го взел за мъж предал Богу дух.

Но очите му бяха отворени.

И за да види Русанов, не се налагаше да се обърне; точно него виждаше, като се изключи онази точка на тавана и стената.

Слушаше какво му обяснява Русанов. Устните му трепнаха и се чу същият недоброжелателен глас:

— Какво за Гражданската? Ти да не би да си воювал в Гражданската?

Павел Николаевич въздъхна.

— С вас, другарю Подуев, и да искаме, не бихме могли. Били сме съвсем малки.

Ефрем избърса носа си.

— Не зная защо ти не си воювал. Аз воювах.

— Не може да бъде!

— Всичко е много просто — бавно отговори Ефрем, поемайки си дъх между думите. — Взех един наган и воювах. Бе много забавно. Не бях сам.

— И къде стана това?

— При Ижевск. Нападнахме учреждение. Самият аз очистих седмина. И досега си спомням всичко.

Да, изглежда, той, тогава момче, можеше да си спомни къде и кого е убил по улиците на метежния град.

Очилатият още нещо му обясняваше, но ушите на Ефрем днес сякаш бяха запушени, а и самият той нямаше особено желание да слуша.

Щом се събуди сутринта, веднага заби поглед в тавана, но именно тогава в спомените си видя, без всякакъв повод, един далечен, нищожен и съвсем забравен случай.

Бе през един ноемврийски ден след войната. Валеше сняг, който веднага се стопяваше, а до изхвърлената от окопа топла пръст пък въобще не достигаше. Копаеха за газопровод и проектната дълбочина трябваше да бъде метър и осемдесет. Подуев мина и видя, че трябва да се копае още надолу. Но бригадирът нагло го уверяваше, че по цялата дължина дълбочината е точно такава, каквато трябва да бъде. «Какво, искаш да измерим? За тебе ще бъде по-лошо!» Подуев взе разграфената на всеки десет сантиметра с черна линия върлина и тръгнаха да мерят, потъвайки до глезените в размекналата, разкиснала се глина; той — обут в ботуши, а бригадирът — в обикновени обувки. На едно място измериха метър и седемдесет. По-нататък, където копаеха трима — висок слаб мъж, с черна четина по лицето, бивш военен с фуражка без петолъчка и козирка, с опръскана с вар околожка, и младеж с кепе и градско, износено сако (в онези години бе зле с облеклото, а служебно не им се полагаше), навярно направено още когато е бил ученик. (Това сако Ефрем видя ясно за пръв път оттогава.) Първите двама се ровеха, размахвайки лопатите, макар размекналата глина да не се отлепяше от желязото, докато третият, съвсем момче, стоеше, опрял гърдите си на дръжката, като прободен от нея, в позата на чучело, бяло от снега, пъхнал ръцете си в нещо подобно на ръкавици, които не му се полагаха. Военният бе обут в ботуши, а двамата — с подметки от автомобилна гума. «Какво си се размекнал, зяпльо? — наруга момчето бригадирът. — Допълнителна норма ли искаш? Ще я получиш!» Момчето въздъхна и още повече се отпусна на дръжката. Тогава бригадирът го удари по шията. То се стресна и започна да рови с лопатата.