Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Къде съм се срещал аз вече с това бъдеще?!
Защото ми е познато. Да е „дежа вю“? Не. Илюзията за нещо вече преживяно е възможна само в един познат кръг от представи. Такава картина не беше позната за човешкия разум. Ако съм се срещал с нея. бих могъл да се срещна само като продукт не на хората…
Вече знам.
На Земята не само човекът живееше в организирано общество. Някои животински видове също. Мравките, пчелите, термитите. В извънредно сложно, високоорганизирано общество, което обаче бе спряло на достигнатото ниво: направляваха го инстинктите, а не разумът.
Мравките нямат нужда да формират мисли, за да изнесат яйцата си на слънце; пчелите хранят, къпят, оплождат царицата си при съвършено разпределение на труда; термитите сляпо прогризват вътрешността на дървото, светлината на поезията само би ги смутила. По какво се различава от тях оня човек, който наистина е успял да впрегне природата, но е забравил да мисли?
Утре или вдругиден, или още днес — не знам, защото само те ме разбират, аз с моя първичен мозък чета в техните мисли само когато и те го пожелаят — ще напусна Земята, може би завинаги. Ще тръгна на път към други пространства на Вселената, където вече няма насилие, лъжата е изчезнала. Където не е останало нищо от вродените инстинкти на човека.
Само страхът.
Ако можех поне да се надявам, че не съм сам!
Дори и тогава какво бих могъл да направя?!
Стреснах се, пред мен стоеше един от пришълците. Може би този, който ме просвещаваше, може би някой друг, не знам. Толкова са еднакви! Другите двама бяха в съседното помещение, занимаваха се с уредите.
— Скоро ще тръгнем, Робинзон — каза със затворени уста стоящият пред мен.
Следващите часове бяха изпълнени с товарене. С помощта на някакъв универсален кран разположиха в едно помещение на по-долния етаж онези няколко неща, които бяха сметнали за заслужаващи да бъдат взети от умрялата ни планета. Болшинството бяха връзки с чертежи и документи. Учудих се, но след това разбрах, когато забелязах използуваните в стените на опитния реактор КП елементи. Те ме бяха спасили! Носят ги като мостри заедно с отнасящата се до тях документация. Спаси ме… От какво? И защо?
— Излишно се тормозите, Робинзон — отбеляза придружителят ми. — Елате, починете си.
— Вече си починах — отвърнах с детински инат.
— Продължавайте да си почивате. И ние правим същото. Имаме нужда от това преди тръгване.
Прибраха крана. Останалите двама пришълци легнаха на легла, подобни на моето. Легнаха с безизразни лица по гръб, вперили широко отворените си, в нищо невзиращи се очи в тавана.
— Така ли спите? — попитах.
— Не спим. Само почиваме. Ние спим много малко, откакто се научихме да не мислим за нищо. Можем същевременно и да действуваме, а ако преустановим и движението, това ни замества съня. Времето на събуждане може да се регулира по желание и изчезват неприятните последствия от спането, замаяността от постепенното събуждане.
— Мисля, че премълчахте един аргумент — казах.
— А именно?
— По този начин избягвате да сънувате.
Придружителят ми спря и ме погледна изпитателно.
— Добре ще е, Робинзон, колкото е възможно по-рано да се научите да се владеете. Елате.
От помещението за почивка преминахме в командната кабина.
— Ако не сте уморен, Робинзон, можете да останете с мен. Питайте, ако искате.
— Вие охранявате ли?
— Да охранявам? Аха. В непозната обстановка не можем да почиваме едновременно и тримата. Освен това и вие сте тук.
— Това означава, че се боите от мен.
— Обикновена предпазливост.
— Който спи… имам предвид — не мисли за нищо, той… беззащитен ли е?
— Не му е необходимо да се защищава.
Седяхме един до друг на въртящите се столове с високи облегалки, гледахме бледите, вибриращи светлини на пулта. За един повърхностен наблюдател си приличахме. Само ние двамата знаехме колко се различаваме. Въпреки че е възможно само аз да съм го знаел.