Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Сега нямам време — отвръща Едуард, без да губи присъствие на духа. — Съжалявам, Валентин, но днес няма да може. Отиваме от клуба на разходка.
— Ще дойдеш ли и ти с нас? — питам Едуард.
— Разбира се! Като касиер! Необходимо е! Преди малко не се сетих за това! Но дългът си е дълг.
Аз се смея. Валентин ми намига, но не казва, че и той ще дойде с нас. Едуард се усмихва, защото мисли, че е икономисал една бутилка. Поради това цари пълна хармония.
Тръгваме. Вечерта е прекрасна. Отиваме към Банщрасе 12. В града има два публични дома, но този на Банщрасе е по-изискан. Той се намира извън града, в малка къща, заобиколена от тополи. Познавам го добре; там прекарах част от своята младост, без да зная какво става в него. Следобед, когато нямахме училище, отивахме край поточетата и езерцата вън от града да ловим дъждовници и риба, а по ливадите — пеперуди и бръмбари. През един особено горещ ден, когато търсехме гостилница, за да пием лимонада, попаднахме на Банщрасе 12. Голямата зала в партера беше като всички подобни зали. Вътре беше хладно, и когато поискахме минерална вода, сервираха ни я. След малко при нас дойдоха няколко жени в пеньоари и пъстри рокли. Те ни попитаха какво правим и в кой клас сме. Ние платихме зелтерската вода и на следния горещ ден отидохме пак, този път с учебниците, които носехме със себе си, за да учим уроците си на открито, край ручея. Приветливите жени бяха пак там и майчински се интересуваха от нас. Решихме, че това място е прохладно и приятно, и тъй като следобед освен нас никой не идваше, останахме там и почнахме да си приготвяме уроците. Жените седяха над главите ни и ни помагаха, като че бяха наши учителки. Те следяха да си пишем домашните, проверяваха бележките ни, изпитваха ни по това, което трябваше да научим наизуст, и ни даваха шоколад, когато си знаехме, или при случай и по някоя не силна плесница, когато бяхме мързеливи. Ние не се сещахме за нищо; все още бяхме в щастливата възраст, когато жените не значат нищо за мъжа. Скоро тези дами, които ухаеха на теменуга и рози, станаха нещо като наши майки и възпитателки; те така се бяха вживяли в това, че още щом се появяхме на вратата, по няколко от тези богини в коприна и лачени обуща ни питаха развълнувано:
— Как мина класното по география? Добре или зле?
По-онова време майка ми вече твърде отдавна лежеше в болницата и аз получих част от възпитанието си в публичния дом на Верденбрюк; мога само да кажа, че там ме възпитаваха по-строго, отколкото щеше да ме държи майка ми в къщи. Ние идвахме в продължение на две лета, после започнахме да ходим на екскурзии и не ни оставаше време, а и семейството ми се премести в друга част на града.
По-късно, през войната, идвах още веднъж на Банщрасе. В деня, преди да заминем на фронта. Бяхме едва осемнадесетгодишни, някои бяха и по-млади, и повечето от нас още не си бяха имали работа с жена. Но ние не желаехме да бъдем застреляни, без да изпитаме тази наслада, и затова петима от нас отидохме в къщата на Банщрасе, която познавахме от по-рано. Там цареше голямо оживление и ние си получихме ракията и бирата. След като се напихме, за да добием достатъчно кураж, поискахме да си опитаме щастието. Вили, най-дръзкият между нас, беше първият. Той спря Фрици, най-съблазнителната от всички присъствуващи жени.
— Миличка, ще я бъде ли?
— Дадено — отвърна Фрици през глъчката и дима, без да го погледне добре. — Имаш ли пари?
— Повече отколкото трябват.
Вили показа заплатата си и парите, които майка му беше дала, за да плати с тях една литургия за щастливото си избавление от войната.
— Е добре! Да живее отечеството! — каза доста раз сеяно Фрици и погледна към тезгяха с бирата. — Ела го ре!
Вили стана и си свали фуражката. Фрици трепна и се загледа в огненочервената му коса. Тя имаше неповторимо силен блясък и Фрици, естествено, веднага я позна отново, дори след като бяха изминали седем години.
— Един момент — рече тя. — Не се ли казвате Вили?
— Точно така! — заяви Вили сияещ.
— А едно време не си ли подготвяше тук уроците?
— Вярно!
— Така… а сега искаш да дойдеш с мене в стаята?
— Разбира се! Нали се познаваме вече.
Вили се ухили с цялото си лице. Миг след това той получи една плесница.
— Свиня такава! — каза Фрици. — И искаш да спиш с мене, а? Това е върхът на нахалството!
— Защо? — заекна Вили. — Всички други тук…
— Всички други! Какво ме интересуват другите? Изпитвала ли съм другите по закон божи? Писала ли съм им съчиненията? Внимавала ли съм да не настинат, сополанко такъв? — Но сега аз съм на седемнадесет и половина…